понеделник, 19 юли 2010 г.

хемулът който

това е една драматизация по разказа на Туве Янсон "Хемулът, който обичаше тишината"
тъкстът има награда от конкурса за детски пиеси в Ямбол, не е поставян досега


Странична алея на увеселителен парк. Чува се панаирджийска гълчава, шетат отблясъци от светлини. На една пейка старец човърка стара латерна. Към него бавно, предпазливо, плахо и на пръсти, от сянка в сянка, се приближава нещо свито и готово всеки момент да драсне. Това е Хемулът Който Обича Тишината

СТАРЕЦЪТ Днес е по-смел от всякога. Надявам се, че няма да си отиде...
/ по-високо /
Обикновено най-малкото колелеце е най-капризно... Май е почти
готова... Но ако децата не ми бяха намерили отнякъде тази
стара пружина... Децата и старите самотни хора добре се
погаждат, не мислиш ли? Само някакси да можеше едните да са
малко по-тихи, а другите да си мърморят само насаме...Готово!

ХЕМУЛЪТ Извинете...може ли... аз... ъ-ъ-ъ, сигурно вие... но много бих
искал...

СТАРЕЦЪТ Хайде, приятелче, ти през цялото време беше наоколо като
верен помощник и търпелив слушател на скучните ми приказки.
Спечели си правото пръв да завъртиш ръчката.

Хемулът завърта ръчката, от латерната се разнася музика, която се влива в панаирния фон и го усилва, усилва... и увеселителният парк идва, идва - ето я Въртележкавата Къща и Лудото Влакче, и Къщата на Ужасиите, и кебапчетата, и захарните петлета... и тълпите от странни същества - гафси, мюмли, хомси троли и... хемули, разбира се! Нашият Хемул е като кръпка сред забавляващото се множество, с едната ръка върти латерната, а с другата перфорира билетчета .


ПАНАИРНА ПЕСЕН

Кой ли ще се откаже
във един тъжен ден даже
да отиде във парка,
гдето шарена, ярка,
пискаща въртележка
се върти като смешка,
гдето влакче полита
сред възторг и възхита
и стрелбището тряска,
фойерверк гдето бляска
и сиропи се леят,
и фонтаните пеят,
свирят луди тромбони,
кукли черпят с бонбони
и нали, въобще,
си прекарваш добре!?

ХЕМУЛИТЕ Как си, братовчеде!? Ха-ха-ха!
Щракаш ли, щракаш ли!? Хо-хо-хо!
Голям купон, нали братовчеде!? Ху-ху-ху!
Ти братовчеде, защо въртиш тая латерна само от ляво на дясно, ми завърти я малко от дясно наляво да не й се завие свят...
Хи-хи-хи! Ха-ха-ха!
Давай по живо, братовчеде, гледай да пробиеш всичките билетчета, че довечера да ти ги нанижем на герданче ... Майтап, бе...
ХО-ХО-ХО!

МЮМЛА Вижте го, вижте го колко е смешен оня хемул с латерната! Хе!

ГАФСА Ма не ме гледай така тъпо, моля ти се, че ми се разваля настроението, де-е...
ХОМСЧЕ У-а-а-а-а! Искам на въртележката-а-а-а...

ГАФСИЧКА Купи ми сладко на клечка! Купи ми сладко на клечка! Купи ми сладко на клечка...купимикупимикупими-и-и...

ПРОДАВАЧИ Семки-занимавки! Гимнастика на ушите, трамбовка на зъбите!
Памук! Захарен памук! Лапнеш нещо - глътнеш нищо!
Лимонада за наслада!

Хемулът безучастно върти шарманката и щрака с перфоратора. После се отнася нанякъде и забравя и за двете. Музиката бавно замира... Идва един от другите хемули.

ДР.ХЕМУЛ Ма каква е таз работа, бе братовчеде!? Ти май хич не се забавляваш, а!?

ХЕМУЛЪТ Не, аз...

ДР.ХЕМУЛ Бе, няма "не", няма "да", бе - работа сме ти дали като слънце - на,
по цял ден си сред общество, веселба - пък ти си се свил такъв един унил ...
Ха-ха-ха - има рима, видя ли!? Бе нали сме роднини - няма да те оставим сам да кукуваш като един таквоз я!? Завърти шарманката да видиш как ще се ободриш!

ХЕМУЛЪТ Но аз никога не съм сам! Толкова много са тез, дето искат да ме ободряват, че просто не успявам да остана сам. Знаеш ли, бих искал да...

ДР.ХЕМУЛ Тъй, тъй - никога сам - винаги зает с нещо! Да не искаш да те пенсионираме!?

ХЕМУЛЪТ Какво значи да ме пенсионирате?

ДР.ХЕМУЛ Да се пенсионираш - това значи най-спокойно да си правиш какво то си искаш, но когато си станал достатъчно стар.

ХЕМУЛЪТ Аз скоро ли ще остарея?

ДР.ХЕМУЛ Ти!? Остарял!? Дрън-дрън! Я се стягай! Всеки е на толкова години, на колкото се чувства.

ХЕМУЛЪТ Но аз се чувствам ужасно стар! Пенсионирайте ме!

ДР.ХЕМУЛ Ала-бала! Гледай - слънцето залязва - след малко ще си пуснем шарени ракети и оркестърът ще свири до зори!

Оркестърът запердашва весел марш или каквото там пердашат парковите оркестри. Гръмва гръм, но вместо да избухнат фойерверки - притъмнява, гръмва пак и завалява дъжд. Шарената веселба отплува нанякъде и около старата латерна остават само Хемулът и Старецът.

ХЕМУЛЪТ Ти пенсионер ли си?

СТАРЕЦЪТ Да.

ХЕМУЛЪТ Значи можеш да си правиш каквото си поискаш!?

СТАРЕЦЪТ Да. Преди работех в една канцелария, където се чуваше само скърцането на перата по хартията - десет часа на ден само скръц-скръц-скръц и ш-ш-ш-шт! А вечер в квартирата ходех на пръсти заради хазяите...

ХЕМУЛЪТ Обаче са те пенсионирали...

СТАРЕЦЪТ Да! И веднага се преместих в един фургон тук на панаира!Поправям машините, когато се счупят. Край на тишината, братче! Е, понякога... ама само понякога, ми става малко... хъм... приисква ми се мъничко тишина... ама съвсем мъничко - колкото едно махване на крило на прилеп - и тогава идвам тук. Ти трол ли си?

ХЕМУЛЪТ О, не! Аз съм хемул!

СТАРЕЦЪТ За троли, банши и таласъми знаех, че има, но...

ХЕМУЛЪТ О, не! Те са... а пък ние сме... Ние... имаме муминтроли в Муминската долина, филифйонки, гафси, мюмли, дрони, хомси и въобще...

СТАРЕЦЪТ Ясно.

ХЕМУЛЪТ Не, не е ясно. Облачно е и вали, вали - осем седмици вече. Всичко
се наводни. Увеселителният парк вече не работи и е тихо, тихо... само че аз не съм там на тишина, ами въртя латерната в къщата на роднините!

Хемулът завърта латерната. Весела мелодия. Хемулите зяпат през прозорците поразиите на наводнението и с оживление коментират. Кикот. Купон.



ХЕМУЛИТЕ Гледайте - там плува завесата от "Тайните На Арабия" - голям майтап!
Ох, ще умра от смях - петте прилепа от Къщата На Ужасиите са виснали като пашкули на стрехата на филифйонката, пък тя ги пъди с метлата! Ха-ха-ха!
Не е ли страхотно - танцовата площадка плува като сал из парка - Леле-мале!
Ехей, вижте бе - книжните рози от Дома На Чудесата танцуват из локвите като испанки, олле!
Голямо забавление е това наводнение - опа! Чухте ли това - има рима! Ха-ха-ха!
На това му викам аз веселба!
Купон, купо-о-он!

И пак Хемулът е като остров на унинието сред бурната веселба. Пак е спрял да върти ръчката на латерната и гледа в точка. Което привлича вниманието.


ХЕМУЛИТЕ Ма братовчеде, ти какво се вкисна пак?!
Гледай бе, гледай дърветата как са накичени с мокри знаменца и спукани балони - направо празник на парцалите! Ха-ха-ха!
Чакайте бе! Може би му е тъжно за увеселителния парк!?
Глупости! Виж сега - когато водата замръзне ще открием пързалка и ти пак ще дупчиш билети.
Да бе, че кой друг ще дупчи билетите - ти ами!
Можем даже да наредим камбанки наоколо и ти да ги дрънкаш със свободната ръка!
Ами да!

ХЕМУЛЪТ Да ама не! Не, не, НЕ! НЕ ИСКАМ!

ХЕМУЛИТЕ А стига бе!

ХЕМУЛЪТ Искам да ме пенсионирате. Искам да съм някъде съвсем сам,някъде, където има тишина... и да си правя каквото поискам!

ХЕМУЛИТЕ Уау!
Не може да бъде!
Ама ти сериозно ли...

ХЕМУЛЪТ Съвсем сериозно.

ХЕМУЛИТЕ Чакай малко ... Ние си мислехме, че се забавляваш със страшна сила...
Да бе, ни си мислехме, че се забавляваш като един таквоз...
И що не ни каза по-рано?

ХЕМУЛЪТ Нямах смелост...

ДР.ХЕМУЛ И откога така? Дето не си искал, де ...

ХЕМУЛЪТ От самото начало.

ХЕМУЛИТЕ Ха-ха-а! О-хо-хо! Оле-оле-ле!
Чухте ли го бе? Той през цялото време правил това, което не обича! И си мълчал!
Голям майтап!
Не желае, пък си трае - я - ако няма рима, удари ма! Хо-о-хо-хо!
Чакайте, чакайте...тихо малко! Всъщност на теб КАКВО ТИ СЕ ПРАВИ?

ХЕМУЛЪТ Искам... аз...то е...

ХЕМУЛИТЕ Давай, давай!
Хайде, кажи де!
Какво ти се прави?

ХЕМУЛЪТ Аз... Искам да построя една къща за ... кукли. Най-хубавата къща за
кукли в света... с много етажи, с много-много стаи и всичките до една - празни и... тихи.

Как да си представи човек взрив от смях в къщата на и без това гръмогласни хемули...
И ако на думичката "кукли" хемулите са се облещили, но все пак са се сдържали, то на финала те просто изригват като... като едно таквоз значи изригват.

ХЕМУЛИТЕ Уа-а-а-ха-ха-ха-а-а!
Дръжте ме, ще падна!
Къща за кукли - ще се побъркам!
Оле-ле! Тоя ще ме скъса! Оле-оле-оле-леле-е-е-е! А-а-а-а...не!
Къща за кукли ли каза! А!?
Той каза къща за кукли! Ку-ку! О-хо-хо-хо-оооо!
Къща за кукли без тухли - има рима, нали, а!? Ху-ху-ухуууу!
Шшт! Тихо, че куклите спят в празните стаи...Майчице-е-е-е-е...
Ох, не мога...сълзи ми потекоха... къщичка... за куклички..и-и-и...
Устата ми се разчекна... ей на - като жаба съм...
Добре, добре, добре...край! Ти-и-ихо! Значи, братовчеде, искаш да те пенсионираме, за да си играеш на кукли, така ли?

ХЕМУЛЪТ Не... да ... аз...

ХЕМУЛИТЕ Миличък, ние не знаехме... нали така!?
Да бе! Обаче от днес ще правиш само каквото ти харесва.
Вземи ключа от старата градина на баба - сега там е тихо като в миша дупка.
Можеш да си играеш на каквото си поискаш.
Весело прекарване. Ама кой да се сети...ха!
Къща за кукли, а?... Не, не мога...ха-ха-ха...

Старецът и Хемулът пак са сами. Но този път пред врата на Градината На Баба.

СТАРЕЦЪТ Ужасно опасно е споделиш най-тайните си мечти, преди да им е дошло времето.

ХЕМУЛЪТ Те са си такива...Аз... не им се сърдя. Но и къща за кукли не искам вече.

СТАРЕЦЪТ Аха. Сигурно ужасно биха се натъжили, ако можеха да разберат, че са те засегнали... че са разрушили нещо, на което ти много държиш

ХЕМУЛЪТ Така си е. Освен това, в края на краищата, те ми дадоха възможност да си правя каквото ми харесва. Аз вече съм пенсиониран! Ще правя само това, което искам и толкоз.

СТАРЕЦЪТ Човек трябва винаги да може да прави това, което иска, стига да не пречи на другите.

ХЕМУЛЪТ Затова искам да съм сам. На никого да не преча... и на мен да не ми пречат.

СТАРЕЦЪТ Другото е по-трудно.

ХЕМУЛЪТ Кое - другото?

СТАРЕЦЪТ Ами да живеем заедно, без да си пречим един на друг.

ХЕМУЛЪТ А-а.. да... може... Виждаш ли, нямам търпение да вляза в МОЯТА градина... Опасявам се, че точно сега не мога да те поканя...

СТАРЕЦЪТ Няма нищо. Ето - вземи латерната - подарявам ти я.

ХЕМУЛЪТ О, не! Благодаря, но тя вдига шум! Довиждане.


ТИХА ПЕСЕН

Тишина, тишина, тишина.
Само меки листа
се ветреят памучно
и прилягат беззвучно
на внимателната трева.
Тишина, тишина, тишина.

Няма шум, няма смях.
Как уютно е, ах,
под червената шипка
до една маргаритка
да полегнеш без страх.
Няма шум, няма смях.

Тишина, тишина, тишина.
Тук сред ласкавата мъгла
кротко малко поточе
приглушено клокочи
и допълва с това
съвършената тишина.

ХЕМУЛЪТ Ах, колко много обичам роднините си. Сега дори няма нужда да мисля повече за тях.
Ах, колко е хубава моята градина, колко е голяма - даже мога да се загубя в нея - но какво от това!? Нали през цялото време съм си вкъщи! И съм сам. И е тихо и спокойно...

Този монолог на Хемула е разпръснат между дънерите, под храстите, по полянките, прекъсван от сладко похапване на плодове, отъркалян в тревата и омотан сред диви цветя... Но след последната дума на това блажено откровение звънва камбанката на входната врата! Хемулът подскача от изненада и тайничко се промъква натам. Пред заключената врата стои едно унило хомсче.

ХЕМУЛЪТ Махай се! Това е частна собственост! Отивай си! Тук вече живея само аз!

ХОМСЧЕТО Знам. Хемулите ме изпратиха да ти донеса храна.

ХЕМУЛЪТ А-а.. о!.. Хъм... Да, да, много мило. Остави я там... Е, хайде, довиждане... А-а..хм... ти... вие там как сте?

ХОМСЧЕТО Зле.

ХЕМУЛЪТ А!?

ХОМСЧЕТО Всички ние сме много зле. Ние, малките...Нямаме си вече увеселителен парк. И ни е много мъчно.

ХЕМУЛЪТ Аха... Да, да...ами жалко.

ХОМСЧЕТО Сигурно и на тебе ти е много мъчно, а? Сам самичък тука...

ХЕМУЛЪТ Ами...

ХОМСЧЕТО Сигурно ти е тежко, дето вече няма да дупчиш билети...

ХЕМУЛЪТ Е, не...

ХОМСЧЕТО Когато дойдеше някой от нас - мъничък и дрипав - ти щракаше във въздуха и ни пускаше по два-три пъти с един и същ билет.

ХЕМУЛЪТ Ами то е било, защото недовиждам. Хайде, няма ли вече да си вървиш вкъщи?

ХОМСЧЕТО Чичко, пък ние си имаме една тайна!

ХЕМУЛЪТ Така ли!?...Е, хайде, аз бързам...

ХОМСЧЕТО Ние спасихме почти всичко! Сега е в бараката на филифйонката. Направо се изпотрепахме да спасяваме. Нощем се измъквахме тайно от къщи и вадехме нещата от водата, сваляхме ги от дърветата и се опитвахме да ги поправим, за да станат пак хубави.

ХЕМУЛЪТ За какво говориш!?

ХОМСЧЕТО За нещата от увеселителния парк, разбира се! Всичко, което можахме да намерим, всички останали парчета! Страхотно, нали!? Може би хемулите ще успеят да сглобят парчетата и тогава пак ще можеш да въртиш латерната и да дупчиш билети

ХЕМУЛЪТ Ох!

ХОМСЧЕТО Много ли се изненада, а!? Тичам да питам хемулите!

ХЕМУЛЪТ Не, не, не и не! Спри! Аз съм пенсиониран! Край! Чакай...Ох, отиде. Ама не! Казана дума - хвърлен камък. Въобще да не си и помислят! Оставам си тук и това е. Да, да! Врата е заключена, ето сега ще отида да си направя колиба от листа в най-далечния ъгъл...Ох, той се връща!... Е!?

ХОМСЧЕТО Не искат. Щели да правят пързалка...Че то повечето от долината спят зимен сън...пък и на нас малките кой ще ни подари кънки...

ХЕМУЛЪТ Чудесно...ъ-ъ-ъ... Да, колко жалко... Бедните деца..ай-ай.. Е, благодаря, че ми донесе храна и довиждане! Тра-ла-ла...

И тананикайки под нос Хемулът задълбава в избуялата градина за да избере място за колибата
Колибостроенето е работа твърде приятна - мъкнеш пръти, листа и мъх, режеш връзки от дива лоза... стига да не звъни камбанката на входа... Я, станало време за вечеря. Кошничката е пред вратата - та-ра-тата ... наоколо, слава Богу, няма досадни хомсчета... Каква е тази бележка?


ХЕМУЛЪТ ( чете ) ... "Скъпи увеселителни чичко. Подаряваме ти всичко, защото си добричък и може би ще ни позволиш да идваме да си играем с теб, защото те обичаме..."
Ама за какво става дума!? О, не! Не-е-е-е...

И Хемулът побягва навътре в градината от вида на цял един увеселителен парк в насипно състояние, струпан пред портата му. Бързо - при спасителната колиба!... Но когато ръцете са на едно място, а умът на съвсем друго... Колибата се срутва върху главата му.

ХЕМУЛЪТ Не и толкоз! Няма пък! НЕ ИСКАМ. НЕ!...Тъкмо се научих да казвам не. Не! Не, не! Аз съм пенсиониран. Ще правя каквото си искам и нищо друго. Само каквото си искам и нищо друго! Без да преча на другите... Горките деца... Ама такъв е животът... А аз - само
каквото си искам...

И Хемулът сумтейки и мърморейки отваря портата и започва да внася вехториите в своята крепост на тишината и спокойствието. На оградата цъфват дребосъци, хлапета и малчугани от всички разновидности.

ДРЕБНИТЕ Той какво прави сега?
Ш-ш-ш-шт! Той не иска да говори.
Подрежда парчетата май...
Тихо, бе малката!

ХЕМУЛЪТ Къща за кукли, а!? Ха-ха!...Отшелническа колиба - друг път! Ох. Исках тишина и спокойствие, а какво излезе....Какво излезе?.. Една камара боклуци и джин-джан, и врява, и писъци - както е било през целия ми живот...( вика )
Не искам да се занимавам с това! Нищо няма да излезе! ... Ето - всичко е само трески и
старо желязо.

ДРЕБНИТЕ Кончетата са здрави...
Лебедите могат да се...

ХЕМУЛЪТ Не! Няма да идвате тука да ми помагате!

И Хемулът се разработва като... като... като един таквоз значи се разработва! Дребните на оградата охкат и цъкат съчувствено.


ХЕМУЛЪТ Хич не ме зяпайте, ами бягайте при хемулите и им кажете, че утре не искам никакво ядене! Да ми изпратят инструменти... и гвоздеи, и въжета, и... дим да ви няма!

И докато се обърне Хемулът - ей ги роднините хемули - мъкнат всичко нужно и ненужно.

ХЕМУЛИТЕ Ехо-о!
Братовчеде, как е, как е!?
Абе знаехме си ние, ама хайде, викаме, от нас да мине...Ха-ха!
Хвана те съклета, нали! Охо-о!
Гледай, всичките партакеши примъкнал нашия!
Пък какви ги разправяше - къща за кукли - акъла ни взе. Тц-тц...
Скучно ти е сам май, а!? Аха-ха! Тъй си е!
Домъчняло му е за неговия увеселителен парк, бедничкият! Ех-ех!
Сам-самичък тука - пълна скука! Ей т'ва е - ако няма рима - удари ма! Юху-у-у!

ХЕМУЛЪТ Да... не... аз...Ами благодаря...

ХЕМУЛИТЕ Е, хайде холан! А!
Какво бе, щом душичката ти го иска - давай!
Тъй-тъй!
Давай, ако трябва нещо да помагаме!

ХЕМУЛЪТ Не, не, не! Няма нужда! Благодаря!...Довиждане... Хайде, вече довиждане...
Ей, ей...чакайте! Вземете си латерната! Не ми трябва!... О,не! Вътре няма да влезе нищо, което вдига шум! Хей!

Обаче шумната роднинска тълпа вече е далеч, а върху купчината кротко се кипри латерната. Хемулът я обикаля... и лекичко завърта дръжката!
Латерната прозвучава тихичко...


САМОТНА ПЕСЕН

Какво искаш? Какво можеш?
За какво ли се тревожиш?
Сам, от всички надалече
ще ли издържиш, човече?

Без поне един приятел
все едно какво си патил
и какво си победил,
проумял или открил.

За една усмивка само
и ръка на твойто рамо
струва си да нарушиш
самотата си. И виж -

дадена на други радост
носи и на тебе сладост.
Виж - без твойта самота
стана по-добър света.

И така - ето го специалния увеселителен парк на Хемула - увеселителен парк "Тишина". До латерната стои Старецът.

СТАРЕЦЪТ Здравей, как си, приятел!? Донесох ти някои неща.

ХЕМУЛЪТ Здравейте... аз бях малко... зает.

СТАРЕЦЪТ Виждам. Не издържа, а?

ХЕМУЛЪТ Кой, аз!? Не, не... Аз заради дечурлигите.

СТАРЕЦЪТ Е, да де - заради другите. Пък тишината - наистина, когато се пенсионираш.

ХЕМУЛЪТ О, не! Виж - това не е увеселителен парк, а Парк На Тишината. Няма да има никакъв шум. Ела да видиш.

СТАРЕЦЪТ Това не е ли стрелбище?

ХЕМУЛЪТ Да, ама със стрели. Това са Тунелите За Мълчаливо Провиране, а на пързалката могат да се пързалят само с бонбони в устата, за да не викат...Ох, ето ги - идват!

СТАРЕЦЪТ Вземи - донесъл съм специално за откриването свещи, гирлянди и сироп.

ХЕМУЛЪТ Благодаря. Сигурно ще се зарадват... Ех ...

СТАРЕЦЪТ Какво има!?

ХЕМУЛЪТ Ами...малко ми е тъжно.

СТАРЕЦЪТ За самотата и спокойствието ли?

ХЕМУЛЪТ Не. Че всичко е готово... хем ми е хубаво, хем...

ХОМСЧЕТО Ето - измихме се и дойдохме!

ХЕМУЛЪТ Ами влизайте... Но помнете какво се разбрахме - тихо. ТИХО! Нашата тайна - Паркът На Тишината.

ДРЕБНИТЕ ( шепнат ) Да! Ни гък! По терлички. Мълчешката. Давай!

ХОМСЧЕТО Чичко, наистина ли не ти е мъчно,че тук няма да дупчиш билети?

ХЕМУЛЪТ Наистина. Аз така или иначе щях само да щракам във въздуха.

И хлапетата тихомълком се юрват в градината, превърната в странен увеселителен парк. И той бляска, върти се, диша сред пълна тишина. Старецът и Хемулът се ослушват пред вратата.


ХЕМУЛЪТ Дали се забавляват добре!?

СТАРЕЦЪТ Не се притеснявай.

ХЕМУЛЪТ Ама нищо не се чува...

СТАРЕЦЪТ Ти им даде парка, който искаха. Те, от своя страна, ти дават тишината, която искаш.

ХЕМУЛЪТ Аха...

Двамата надничат. Какво виждат? Мълчаливо забавление на хомсчета, мюмли, гафсички и т.н. Как го правят ли? Ами... както си го представяте. Само да е тихо. И атрактивно, като за финал.

ХЕМУЛЪТ Утре... утре ще им кажа, че бива да се смеят понякога и да си пеят тихичко, ако им се прииска. Но нищо повече. Абсолютно нищо повече!

СТАРЕЦЪТ Ами латерната!?

ХЕМУЛЪТ В никакъв случай! Тя вдига такава панаирджийска олелия!

СТАРЕЦЪТ Е, аз ще ти я оставя тук... ако някога решиш...

ХЕМУЛЪТ Никога!

СТАРЕЦЪТ Аз я направих да свири само тихи и нежни мелодии.

ХЕМУЛЪТ Не, благодаря! В градината - не!... Но някъде по-далеч...до оградата... и само ако наистина свири тихичко...и само през деня.


И той унесено врътва ръчката... и се разнася най-нежната мелодия от латерна, най-тихата и най-нежната ...


к р а й

петък, 9 юли 2010 г.

караконджул в костюм


www.photosight.ru



Всички приказни истории започват така: Имало едно време в някакво царство, през девет планини в десета…
Обаче тази започва така: Има сега, в този град, в Дружба 3, блок 4, вход 5, етаж 6,
апартамент 7, едно дете.
Кое е това дете!? Ами Петето бе, не го ли познавате!? Петето има 205 книжки с приказки, има играчки с дистанционно и постоянно ги човърка... Има си видео и защото чичкото на видеотеката е на вуйчо му приятел, може да си взема по 6 сидита, ако поиска... понякога даже без пари! Има си компютър, и него човърка, ама той е от друга история.
Обаче от всичко най-много Петето обича да си фантазира. Ден и нощ фантазира. Ето, да речем мама вика от кухнята:
- Пете, ела да закусиш!
- Ей сега, бе мамо! - отговаря Петето - Само да превържа Баракандилавъра, че е ранен с бластер. Ще го настаня в панера.
Или татко му казва:
- Пете, моля те, донеси ми кафявата вратовръзка от гардероба!
- Не мога, татко.
- Защо? – пита таткото.
- Ами-и...Караконджулът ще избяга! – вика Петето - С елфите го осъдихме на пет часа затвор и аз го заключих там.
- Петьо! – мръщи се татко му - Хич не ми е до игри - закъснявам! Къде е ключът?
- Ами… Ключа Червеното чудовище го глътна и сега чакаме да го... изтакова.
- А, това вече не се трае! – наистина се ядосва татко му. - Като ти плесна един и ще се натаковаш! - После поема дълбоко въздух, преброява до 10 на немски и все пак се отказва да го плесне.
Ами в училище!? Мале-мила - в училище става страшно. Учителите уж са търпеливи хора, ама и на тях им писва:
- До кога ще ми закъсняваш бе, дете!? – викат те.
- Закъснях, защото… - смущава се първо Петето, ама като започне - Защото един змей си беше заплел опашката в жиците и аз отидох отзад да откача тирантите на тролея, защото от искрите змейовете ги е гъдел.
Абе страшна фантазия! На Петето дядо му, дето ги разбираше тези работи, сигурно щеше даже стихотворение да напише, ако беше още жив. Ето такова:
Тя, страната Фантазия не е в Африка, в Азия…
Няма я във атласите, не я хващат компасите,
ала все пак я има - необятна, незрима,
най-различна за всеки, с най-различни пътеки.
Всеки може да влиза без паспорт и без виза,
ако тайната знае в миг да си помечтае,
че открива планети и обяздва комети,
с гръм по лошите тресва и раздава вълшебства.
Ясно е, че я има - необятна, незрима...
вътре в себе си пазим я границата с Фантазия.

Такива ми ти работи с Петето. Големите му се карат, малките му се смеят, мама и татко започват да се тревожат... Един ден те направиха сандвичи, купиха минерална вода и се метнаха в стария опел, та го заведоха в София при някакъв професор. Професорът седеше зад старо бюро. На него като неканен гост стърчеше монитор на компютър, ама професорът хич и не поглеждаше монитора. Само се пипаше по пожълтелия мустак и се усмихваше под този пожълтял мустак, и гледаше Петето дяволито като чичкото от видеотеката. Мама и татко нещо дълго разправяха, а Петето нищо не чуваше, щото зяпаше джунджуриите и шарените табла из кабинета, старателно избягваше скелета в ъгъла и си фантазираше, че е в замъка на стар магьосник с пожълтял мустак. Изведнъж разбра, че професорът за трети път го пита:
- Кажи ми, момченце, как прави котката?
- Котката прави мяу – каза намусено Петето, защото му прекъснаха фантазията.
- Добре - продължи професорът - кажи ми сега, котката лапички ли има или копитца?
- Лапички – отговори троснато Петето.
- Добре, добре – усмихна се професорът. - А колко лапички има котката?
- Четири - веднага отговори Петето.
- Добре, добре, добре! – Зарадва се професорът и потри ръце. - Ами колко ушички има котката?
Петето го погледна внимателно и дръпна татко си за сакото:
- Татко, този глупчо никога ли не е виждал котка?
И преди татко му да се разсърди и да му каже - ама аз сега като ти плесна един, ще видиш две котки на бърза ръка, професорът плесна с ръце и се засмя:
- Добре, добре, добре, добре! Хе-хе! – после се обрна към на Петето майка му и татко му. - Не се безпокойте! Момчето си е здраво. Малко му е развинтена фантазията, но не е страшно - може писател да стане.
И те пак се метнаха на стария опел, спряха на някакъв мотел да ядат пилешки шишчета с някакви пържени картофи, дето бяха като от дунапрен, и се прибраха в къщи, и нещата си тръгнаха както винаги – кога горе долу, кога долу горе.
Обаче снощи... Не, не... онзи ден... Глупости, това беше, когато Петето пълнеше мивката за да си играе на пирата Бернардито, акулата Бялата смърт и Краля на моретата! Тогава от крана се чу:
- Спри водата! Спри водата!
И стреснатото Петето щеше да я спре, обаче в този момент от гардероба се чу:
- Айде бе-е-й, кво става тука-а! Осъждат те на пет часа, значи, пък те държат пет дена. То и караконджул да не си на тез времена, значи-и-и!
Петето тъкмо щеше да се изплаши наистина, обаче точно тогава на вратата се почука. По инерция скочи от стола, който беше замъкнал пред мивката, отвори вратата и зяпна – на прага стоеше нещо червено, нещо чудовищно, нещо измислено.

илюстрация Нели Друмева 18 г.

И това червено чудовищно измислище каза кротко:
- Може ли да вляза?
- Мамо, мамичко! – викна Петето не на шега! - Червеното чудовище!
- Чудесно - спокойно отговори майка му някъде из апартамента - тъкмо като дойде и бялото чудовище, ще си направиш мартеничка.
Водата кротко шуртеше в мивката, Петето не можеше да се помръдне, а Червеното Чудовище смутено пристъпи от крак на крак:
- Аз... такова... съжалявам де... ама нали имах... кхъм... запек… и чак сега такова... нося ключа от гардероба, дето нали ...
за Караконджула де – Червеното чудовище усилено тъпчеше, като че се учи да марширува на място - Ето, вземи ключето, че татко ти нали си искаше таковата… кафявата вратовръзка. Хайде със здраве… Пък ако има нещо друго за гълтане, аз такова, нали... свиркай... Айде, чао.
И Червеното Чудовище се врътна и се стопи към антрето. Петето стисна ключето в ръка, постоя пред открехнатата врата и помълча с отворена уста. После се затътри към мивката, където водата продължаваше да си тече от крана:
- Тъ-тъ-тъ-трябва да си пийна водичка!
А на мивката седеше малка чудно красива Русалка, косите и се спускаха около нея като сияние чак до рибята опашка, преливаща в синьо-зелено.


илюстрация Огнян Балканджиев

Тя го гледаше с наклонена руса главица и се усмихваше… м-м-м… малко заплашително. Или по скоро подигравателно. После напълни чашата с покемоните и му я подаде:
- Моля, заповядай.
- Ей-ей! – отскочи от мивката Петето и я зяпна невъзпитано.
- Много кавалерско - ей-ей! – нацупи се Русалката - Приятно ми е, Соня, русалка.
Тя остави чашата на плота, щракна с полупрозрачните си пръсти и водата от крана спря.
- Уау! – успя да каже Петето.
- Уау, я! – изплези му се Соня - Аз нали ти казах да спреш водата!
- Да де...
- Да де, но не я спря.
- Ами той Караконджулът като се развика – оправда се Петето. Русалката сбърчи чипото си носле.
- И тебе да те държат толкова време затворен и ти ще се развикаш. Хайде, пускай го, какво чакаш?
Петето пак зяпна. Пак не много възпитано. Абе то кой ли може да зяпне възпитано, ама карай:
- Ама той гардеробът е отворен!
- Е, баща ти го отвори с отверката, обаче Караконджулът беше затворен с този ключ и само с него може да бъде освободен – важно каза Соня и плесна с опашка по вратичката на шкафчето под мивката.
- Да, ама ако... - Петето смутено погледна ключето, което Червеното Чудовище пъхна в ръката му.
- Няма ако, няма како, значи-и! – избоботи Караконджулът и гардеробът потрепери. - Отваряй, докато не съм подкарал копринените ризи!
Петето несигурно се приближи до гардероба. Гардеробът се наведе към него. Петето се протегна, пъхна ключето в издрасканата ключалка и го врътна. Вратата отхвръкна като издухана, тресна се в съседното крило и се върна обратно. Бум! - Ох! – изрева някой отвътре и една космата ръка хвана ръба на вратата.
- Майчице! – изхлипа Петето и зяпна кривата фигура, която се изсули от гардероба, облечена в костюма на татко.


илюстрация Огнян Балканджиев


Копчетата на сакото бяха закопчани на криво. Панталонът се гърчеше като уморена хармоника около два къси крака. На рошава глава като лента беше нахлузена кафявата вратовръзка, острата й част се клатушкаше пред зъбата облещена муцуна. Муцуната каза:
- Кво ме зяпаш! Това намерих, значи, това облякох!
Ама-ха-а! Кажи на татко си, ако чуе стъпки в гардероба, да знае, че новият му костюм си отива от модата. С един караконджул вътре. Ха-ха-ха!
- Ама не може така! – окопити се Петето - Костюмът си е
на татко!
- А може ли да ме държиш толкова време в
гардероба, а!? – озъби се Караконджулът - Вмирисах се на нафталин, значи!
- А-а-ама аз си фантазирах – заекна Петето - Тебе те нямаше наистина... аз само си играех...
- Играел с-с-си той! – озъби се още повече Караконджулът.
- Наистина само си играех! – озъби се и Петето - И после Червеното Чудовище...
- Няма какво да ми се обясняваш, значи! – Караконджулът присви очи срещу прозореца – Айде, че нещо много се задържах на светло-о-о! Я! Русичката Русалка Соня! – направи се, че чак сега я забелязва Караконджулът - Що така ми се струва, че ще се видим скоро пак, а!? Чао-бау-мяу-у! И да си сложите щори! Ама ха-а! – и той дръпна розетката на комина - И комина да си почистите! Хора!
Караконджулът се изви неестествено, усука се като тирбушон и се всмука в комина. В черната дупка за миг се мярна крайчеца на кафявата вратовръзка. Розетката се завъртя из въздуха и пльок! хлътна на мястото си. Само няколко сажди се люшнаха след нея като негативи на снежинки, зачудиха се на къде да поемат и мазно се лепнаха на тапета с Астерикс.
Русалката Соня пак плесна с опашка:
- Ама че невъзпитаник!
И Петето тъкмо щеше да се съгласи, когато входната врата щракна и се чу гласът на баща му:
- Пете, вкъщи ли си?
- Татко!!! Бързо, крий се! – спусна се Петето към малката русалка.
- Къде? – дръпна се Соня.
- В панера!
- Заето! – обади се някой от панера.
- Ти пък кой си? – сепна се за кой ли път днес Петето.
- Баракандилавър. – отговори гласът от панера.
- Ох, ами да! – изпъшка Петето обречено.
- Какъв е този? – попита Соня, а сините й очи станаха като стъклени топчета.
- После, после! – засуети се Петето - Бързо в гардероба!
- Да-да! Там мирише на караконджул!
- Абе скрий се някъде бе!
- Петка, какво си мърмориш? – викна на Петето татко му.
- Играя си-и-и! – едва успя да отвърне Петето и баща му застана на прага. Водата в аквариума се клатеше подозрително, а от единия ъгъл висеше рус кичур. Но таткото гледаше зейналия гардероб.
- Ама аз казах ли ти да не си играеш с гардероба!? Ключето се намерило – това добре, ами костюмът ми къде е сега?
- Кой костюм? – направи се на тапа Петето.
- Новият. Ей, да не си го пъхнал в панера?
- Не, не! НЕ Е В ПАНЕРА!!! Аз... май... дадох го на химическо!
- Тъй! И защо?
- А-а-а... той малко се изцапа.
- Сам се изцапа!
- Не, един караконджул...
- Така! – На Петето татко му пое дълбоко въздух, преброи до 10 на немски и каза натъртено - Слушай ме добре, МОМЧЕНЦЕ! Всяко нещо си има ГРАНИЦИ. Няма да МРЪДНЕШ от тази стая, докато не кажеш КЪДЕ ми е костюмът. И ако не ПРЕСТАНЕШ с тези твои фантасмагории - КРАЙ на видеото, КРАЙ на книжките... МАХАМ игрите от компютъра и… И ще ти взема гледачка, ТАКА да знаеш! Ей такава ДЕБЕЛА! И с МУСТАЦИ! Само да започнеш да ФАНТАЗИРАШ - и те започва със задачи. СТО условни... с по ТРИ условия! – Той посегна да тресне вратата, спря се на прага, преброи до 10 на немски и каза строго - ФАНТАЗЬОР!
Петето прехапа устна и очите му решиха да си поплачат. Капакът на панера изскърца, една ръка с шест пръста легна на рамото му и се разнесе странен глас – хем гръмък, хем скърцащ, като от радиоуредбата на село:
- Хайде, хайде,приятелче... сълзите са за жените. Ще го пипнем оня разбойник! Ха! МАВЪР- КЕНТАВЪР- БАРАКАНДИЛАВЪР!
- Веднага да спреш видеото, че като дойда! – викна от някъде на Петето татко му. От към аквариума се чу тих плясък и Русалката Соня изсъска:
- Хей, новия, по-тихо не може ли!?
Петето обречено се обърна. Русалката беше заела мястото си на мивката и изстискваше косите си, а до него се извисяваше нещо космическо – Баракандилавър в пълно галактическо снаряжение – реактивни ботуши, блестящ скафандър с широк колан, от който висяха всевъзможни невъзможни оръжия – бластери-мластери, лазери-мазери, енергиен меч, гравитационен боздуган, силов щит и плазмена отварачка за консерви. Едната му ръка беше превързана върху скафандъра с цесекарското шалче на Петето. Самото Пете не успя и да се учуди. Само подсмръкна:
- Какво ще правя сега?
Баракандилавърът тактично замълча. Русалката се размърда на мивката и се сгуши в косите си:
- Ама и баща ти си го бива!
- Той не вярва – Петето стоеше обречено между двамата - Те не вярват... То и аз май чак толкова не вярвах... Ти наистина ли си русалка?
- О, не, просто отивам на бал!
Петето се сви обидено и Русалката побърза да се поправи:
- Чакай де! Шегувам се… Другите не ни виждат. Ти си чувствителен, чувстваш ни... вече само децата ни чувстват,
пък и те не винаги. Преди всички хора ни чувстваха,
даже ни виждаха...
- Аз сега нали те виждам!? – каза Петето и погледна Баракандилавъра. Той неутрално повдигна рамене. Соня продължи внимателно:
- Страхувам се, че е станала някаква беля.
- И на мене така ми се струва. – най-после се обади и Баракандилавърът - Много голяма беля!
Соня го огледа от главата до петите и попита Петето:
- Какво е това чудо, ще ми кажеш ли накрая?
- Аз си мислех... че-е-е – Петето млъкна и вяло махна с ръка.
- Той си мисли, че ме е измислил - допълни Баракандилавърът. Петето все пак реши да обясни
- Имаше в един фантастичен филм...
- Ясно! - Прекъсна го Соня – Значи е от Новите Приказки.
Само приказват. Облещят се от екрана и приказват, приказват – само устата им мърда. Май ще е най-добре да вървим при Старата Фея.
- Татко няма да ме пусне. – каза със съжаление Петето – Нали го чу – само да съм мръднел от стаята…
- Ха! – презрително вдигна русата си главица Русалката - Тука имате ли... как се казва... онова нещо, с което си говорите отдалече?
- Сателит? Спейском? Радиостанция!? – попита Баракандилавърът.
- Не питам тебе! – сопна му се Соня. Петето питам.
- Имам телефон! Мама и татко имат джиесеми, ама…
- Я да го видя тоя телефон! – прекъсна го Русалката.
Петето изрови слушалката изпод купчина лего, екшънмени, супермени и спайдърмени.
- Така-така... става! Набери м-м-м...150.
- Ама това е бърза помощ! – сети е Петето.
- Точно това ни трябва. Най-бързата помощ. Обади се и поръчай летящо килимче.
- Май са прави, дето разправят, че не съм в ред.- измърмори Петето и погледна Баракандилавъра. Баракандилавърът тактично се разсея. А Соня се сопна:
- Нещо друго да предложиш?
- Добре де - неохотно се съгласи Петето, внимателно набра 150 и проведе следния разговор:
- Ало, Бърза помощ!?
- Бърза помощ. Ало!?
- Добър ден, извинете...
- Летящо килимче!… Кажи да ти пратят летящо килимче! - изсуфлира Соня.
- Бе не мога бе... Ще ме помислят за луд!
- Бърза помощ, имате ли поръчка? – извикаха от слушалката. Петето пак въздъхна обречено и каза:
- Ами такова... Летящо килимче, бърза поръчка!
- Всички бързат. Кой ще пътува?
- А-а-а... Петето и русалката Соня.
- Адрес?
- Дружба 3, блок 4, вход 5, етаж 6, апартамент 7.
- Прозорец?
- Какво - прозорец? – загуби ритъма на разговора Петето.
- Прозорецът на коя стая? – поясниха от слушалката.
- А-а, на детската.
- Момент... – нещо в слушалката прещрака, дрънна камбанка като на асансьор и гласът завика на някого - Колеги, килимче около Дружба 3, 4, 5, 6, 7, детската...? Чакат.... – после нещо пак щракна и гласът каза на Петето - Ало, отваряйте прозореца – до две минути, персийски, синьо,бяло и малко лила, с дълги ресни.
- Мерси. – каза Петето.
- Моля. – казаха гласът и прекъсна. Петето остави слушалката и се обърна към Соня, но тя не му даде време за въпроси:
- Ето го килимчето! Отваряй!
Петето погледна към прозореца. Някакви дълги ресни се развяваха и тихичко шляпаха по стъклото. На синьо-бял килим с малко лила, по турски беше седнал някой с червени шалвари и бяла чалма и весело им махаше да се качват. Петето пак се обърна към Соня, но този път Баракандилавърът не му даде време за въпроси:
- Атака! Качваме се! Да му дадем да се разбере на
гадния Каракончо!
Соня бързо мина пред него и го закова с поглед:
- Леко! Къде се засили така!? Първо не е Каракончо, а Каракоджул! И второ - ти си от Новите Приказки. Нямаш работа с нас!
- Ама той Баракандилавърът... - застъпи се Петето.
- И името ти такова - объркано – не обърна внимание Соня - На нас и тези бъркотии ни стигат. Не те искам!
- Тя ли е командирът? – обърна се към Петето Баракандилавърът.
- Ами… май е тя.
- Добре, тогава… командире! – Поклони се на Соня Баракандилавърът - А аз какво да правя?
- Ще чакаш! – заповяда Соня и ловко се метна на килимчето.
- Къде? – пак попита Баракандилавърът.
- В панера. Хайде, Фантазьоре.
И Петето внимателно стъпи на перваза, а оня с шалварите и чалмата го повдигна като перце и го настани до Соня. Килимчето веднага се опъна, стрелна се над детската площадка и тенекиеното химическо, направи кръг над пилоните на платения паркинг и… се разтвори във въздуха.
Баракандилавърът намести шалчето-превръзка със здравата си ръка, после я прокара по оръжията. Подскочи на реактивните си ботуши и плавно се пъхна в панера. Тъкмо притвори капака, в стаята влезе на Петето татко му с голям пакет снакс в ръце.
- Пете!... Петьо... Ало, сърдитко-Петко! Не се крий, хайде да си поприказваме като мъже! – погледът му мина разсеяно през отворения прозорец - Предавам се! Хайде, обади се! – Остави снакса на бюрото и се наведе да погледне под леглото – Стига криеница, виж какво ти нося! – приближи се на пръсти до гардероба и рязко го отвори – Стига вече! Не ме карай да броя до десет! – пресегна се и повдигна капака на панера.
- Здрасти! – Каза Баракандилавърът. Таткото хлопна капака и се изопна:
- А така! И аз започнах да виждам духове!
Баракандилавърът повдигна капака:
- Кофти.
Таткото натисна капака:
- И гласове чувам... Много работя напоследък. Обаче още утре си вземам отпуска. Платена... Абе ако ще и неплатена!
Баракандилавърът пак повдигна капака:
- Най-добре по бащинство.
Таткото седна върху капака:
- Дявол да го вземе! Какъв е този цирк?
Баракандилавърът повдигна капака заедно с таткото:
- Хайде да не се обиждаме на цирк, защото и аз мога.
Таткото се търколи на килима облещи се, после присви очи и преброи до 10 на немски. Най накрая викна:
- Кой си ти бе?
- Петето ми вика Баракандилавър, обаче ако ще се запознаваме официално - приятно ми е - Бараламус Кандидат-Лавър Тиксолепкус - космически боец на свободна практика - хонорар без ДДС. По накратко - Баракандилавър от първа ръка.
Таткото изпълзя до мивката и се изправи:
- Аз май трябва да глътна един валериан.
Вратата на стаята се отвори и вътре надникна Червеното Чудовище:
- Нещо за гълтане ли има? Щото аз... ако такова, нали... съм насреща...
- Скрий се пък ти бе! – сопна се Баракандилавърът и Червеното чудовище тихичко затвори вратата отвън. Таткото отново седеше на килима:
- Кой... аз... той... А, не! Край на виното... и на видеото край!
- Ти и на Петето така каза – край на видеото! – не съвсем тактично отбеляза Баракандилавърът.
- Божичко, Петето! Къде е той? – изведнъж скочи на крака таткото.
- С една наперена русалка отпрашиха за Старите Приказки да ти върнат костюма.
- Виж какво, не те знам кой си, обаче хич няма и да ти броя до 10! Още сега – на минутката ще ми кажеш къде е синът ми! – настъпи таткото към космическия боец, а той тактично отстъпи към панера:
- Ма нали ти казах - в Старите Приказки отиде.
- Просто така - хоп - и в старите приказки!?
- Да - викнаха си килимче и литнаха през прозореца.
Таткото отиде до мивката, наля си чаша вода и я изпи. Дръпна жилетката си надолу, скръсти ръце и уж спокойно каза:
- Да приемем че не сънувам. И как го викнаха килимчето?
- По телефона.
- Лудница!
- Не бе, бърза помощ - 150.
Таткото намери слушалката. Погледна Баракандилавъра под вежди. Погледна слушалката. Вдигна я и заканително я разклати под носа на космическия войн. После набра:
- 1, 5, 0… Ало!?
- Ало!? – отговори слушалката.
- И сега какво? – попита таткото Баракандилавъра, като закри слушалката с ръка.
- Искай килимче.
- Ще се побъркам! – таткото пак сложи слушалката до ухото си
- Ало, бърза помощ?
- Бърза помощ. – отговори слушалката.
- Ако обичате... едно килимче за Дружба 3.
- Моля!?
- Летящо килимче.
- Вижте, ние тук спасяваме хора. Що не се обадите в лудницата да си правите шегички!??
- Така-а-а... - таткото бавно се обърна към подслушващия Баракандилавър - Нещо да ми кажеш?
- Нищо! Грешка! Първи опит! ... Просто русалката има магия, пък ти нямаш.
- Слушай, палячо! – викна таткото не на шега и хич даже не сети да преброи до 10 на немски! - Искам си сина!!! Ти знаеш нещо и на всяка цена ще ми помогнеш...
- Стоп! – прекъсна го Баракандилавърът и се изпъна във военна стойка - Значи ме наемаш!
- Как те наемам? – мигна неразбиращо таткото.
- Ти каза – на всяка цена. Пък аз нали ти казах, че съм на свободна практика. Наемаш ме, плащаш и аз съм твой. Само че ти няма да плащаш, защото Петето ми помогна когато трябва! Баракандилавърът пипна цесекарското шалче, което беше намотано на ръката му:
- Превърза ме, настани ме в панера...
- Значи той е казвал истината!… - Таткото премигна още веднъж и тръсна глава - Добре, и ако те наема - какво?
- Ще видиш!
- Да пукна, ако знам какво става, но добре - наемам те!
Баракандилавърът протегна ръка и таткото я стисна:
- Това е! Викай ми Бари. Да тръгваме за Старите Приказки.
- Само няма да ме караш пак да се обаждам за килимче!
- Забрави килимчето – тръгваме с моя космически изтребител!
- Хайде пак глупости! – Намръщи се Таткото. - До колкото съм гледал по филмите - има някакви правила. Обаче нещо се е объркало – отваря се врата към Приказния Свят, Петето минава и вратата се затваря. И край - той е в Старите Приказки, а ние с тебе сме тук - в реалния свят. И не можем да отидем там с космически кораб, защото в Старите Приказки космически кораби няма.
Бари се почеса по превръзката и изохка:
- И Русалката така каза.
- Виждаш ли... Там, в Старите Приказки има летящи килимчета, вълшебни лампи, огнени колесници …
- Стоп!
- Какво?
- Огнена колесница! – Бари подскочи на реактивните си ботуши и от радост увисна във въздуха - Ако ние с тебе си мислим, ако си представим, ако си повярваме, че това моето не е космически изтребител, ами огнена колесница - може и да стане!
- Да повярваме...?
- Да фантазираме! Като Петето!
Таткото махна с ръка и седна на леглото:
- Виж, аз приключих с тези работи още като бях на осем години. Дядо ми разправяше, че в една голяма дупка живеел змей, пък от там взе, че излезе бързият влак за София! – Таткото хвана главата си с ръце и започна да роши оредяващата си коса:
- Боже, какво ще правим сега!?
Бари седна до него и леглото жално изскърца:
- Шефе, ако искаш да намериш сина си, трябва пак да
повярваш.
Таткото плесна с длани по коленете си и скочи:
- Добре, боецо, къде е този твой космически...
- ОГНЕНА КОЛЕСНИЦА!!! – натърти Бари и също се изправи. Леглото въздъхна облекчено. Таткото тупна Бари по рамото:
- Дадено. Разбира се - огнена колесница.
- След мен, моля! Към покрива.

А в това време в страната Фантазия...
В Приказния Свят...
На милион годинометри и на една ръка разстояние от света на хората килимчето се снишаваше над Омагьосаната Гора, оня с червените шалвари и бялата чалма късаше косми от брадата си и нещо тихичко си мърмореше, Петето зяпаше в захлас, а Соня се въртеше насам-натам и сочеше:
– Ето го Замъкът На Спящата Красавица, ето я Поляната На Бъбривите Маргаритки, ето я Злата Круша, ето я Пещерата На Али Баба, ето го Напишаният Камък На Тролите…
И килимчето все се спускаше.

А по това време в Светлата Къща Със Сто Прозорци,
под Ходещия Дъб,
на брега на Наклоненото Езеро,
Старата Фея четеше в Голямата Приказна Книга и въздишаше тъжно,
отчаяно,
безнадеждно:
- Една по една магиите си отиват... А тук нищо не пише за такова бедствие… Ех… Ела тук, гърненце! – тя махна с ръка и едно гърненце се търкулна от лавицата в скута й. Старата Фея извади от безбройните дипли на пелерината си няколко мънички торбички. Започна да пощипва от всяка и да ръси в гърненцето, като припяваше:
Роза, мимоза и пойно пиле!
Да се забърка омайно биле!
Разбърка с почерняла дървена лъжица, перестите й ръкави по чудо не се топнаха в гърненцето, отпени, гребна отстрани, духна и кусна:
- Ето!!! Това не е никакво омайно биле! Чист сироп... асорти... Естествено! След като по цялата им земя не може да се намери и една чиста тревичка... Ех, отдавна е време да си вървим и отдавна да бяхме го направили...
Феята се изправи и се приближи към най-близкия прозорец. Завесата услужливо се дръпна настрана и се препаса в кръста с гиздава панделка.
- Но къде са огнените колесници? Въздухът вече е толкова мръсен, че Лунните Лъчи идват тънки като паяжина - елф не могат да издържат, да не говорим за дракон... Приказките умират, вълшебствата нямат сила...
Старата Фея приседна пак, наля си от сиропа, огледа чашата, остави я настрана и на някакъв стар език запя тъжна фейска песен. На Петето дядо му, дето ги разбираше тия работи, ако беше още жив, сигурно щеше да я преведе така:

Ах, каква беда, беда!
Няма даже и следа
от предишната ни сила.
Вярват във автомобила,
вярват в своите машини,
танкове и карабини
хората на този век.
Няма време днес човек
за вълшебства и магия.
Казва - не на мене тия.
и остава глух и сляп
той за приказния свят!
Ах, беда,беда, беда
истинска ни сполетя.

Зад гърба на Старата Фея, в тайнствен ъгъл, в който сянката се сгъстяваше и се проточваше като през маркуч към пълната тъмнина, нещо измрънка три несигурни тона и просветна с бледо сияние. Тя се обърна:
- Какво, Вълшебно Огледалце!? Ех, и ти не показваш като едно време – на, всичко е като в мъгла. И с мълчана вода те мих,
и с вълшебна кърпичка те трих - нищо не се вижда - само като че сняг вали и някакви силуети се движат... Кой ли иде насам? Дребнички ми се виждат...
На Вратата на Къщата Със Сто Прозорци се почука. Тя, Вратата, подскочи на пантите си, мигна сънено с кръгло прозорче, протегна се и перна камбанката си. Старата Фея мигом дотича и отвори:
- Влизайте, дребосъци. Я, русалката Соня. А!? О!? Виж ти – гостенче ми водиш, човече, пък то тука е толкова разхвърляно... Ох-ох-ох, аз ако знаех, че човек ще идва, щях да...
Старата Фея уж само грациозно отмяташе фееричните си ръкави в гостоприемни жестове, но където посочеше малката й ръка, стада шишенца се юрваха и скачаха по рафтовете, гърненцата се равняваха по височина като войници и припряно лъскаха етикетите си, ръкописите се търкаляха като пораснали макарони и се камареха по лавиците, а няколко столчета пъргаво се наметнаха с шарени покривчици и изтропкаха до масата.
Петето не знаеше накъде по напред да гледа. Русалката Соня се цопна в една голяма купа с вода на масата:
- Ама ти не ни ли видя във вълшебното огледало?
- Видях, видях! - Старата фея веднага изпрати няколко кърпи около нея - ама то, нали го знаеш Огледалцето, напоследък нещо се повреди и то, горкото – замъгли се, ни Вълшебството помага, ни в Приказната Книга нещо се казва за такъв инцидент...
Петето веднага се лепна за Огледалото:
- Я, такъв телевизор не съм виждал!
- Какво, какво...кое, кое? – недочу Старата Фея.
- Този екран, това монитор ли е или телевизор? – попита Петето.
- Ех, тези хора! – плесна с ръце Старата Фея - Малко от малко да разбираха от вълшебства, нещата сега нямаше да са на този хал. Това не е...как го каза?
- Телевизор.
- Хе-хе! Никакво теле не е видяло зор...Това е моето Вълшебно Огледало, но последните години нещо се размъти... не показва.
- Сигурно е от настройката... Обаче ако е кинескопа, кофти! – каза Петето и се навря зад Огледалото - Тука някъде трябва да има капак.
- Ау! Не пипай там! – сепна се Старата Фея.
- Ето го капакът... ама нищо не пише.
- Какво правиш, човече!? – затюхка се Старата Фея.
- Пете, недей! – надигна се Соня от купата и заля цялата маса с вода, но Старата фея не забеляза. А Петето вече се беше заровил зад Огледалото и човъркаше:
- Това е за цвета, това трябва да е настройката на канала...
- Я, избистри се! – плесна с опашка Соня и нова вълна заля масата, но Старата Фея пак не забеляза. Тя гледаше с умиление Огледалото:
- Ах, виж ти! Така и без очила всичко виждам!
- Много стар модел, обаче другото си е същото – скромно каза Петето и изтри длани в панталонките си. Старата Фея наведе укорително глава и една кърпичка направо се тикна в ръцете на Петето. Той се смути и започна де се бърше, а Феята плесна с ръце и закръжи из стаята като птица с прекалено много пера:
- Юначе, как да ти се отблагодаря? Как да ти се отблагодаря сега!?
Петето понечи да каже нещо, после погледна Соня с молба. Русалката като че изведнъж загуби всичката си напереност. Покри се цялата с косите си и каза уплашено:
- Госпожо фейо, мисля че се случи нещо много... абе, стана голяма каша.
- Каква каша миличка? Тя, нашата каша вече е на свършване – феята продължаваше да обикаля край високите прозорци - та какво казваш, било станало!?
- Направо не знам от къде да започна... – русалката не се показваше зад водопада на косите си. Феята спря да обикаля и пеперудените й ръкави се надиплиха около нея. Наведе се към притихналата русалка с вдигнат пръст, после се отказа:
- Чакай, огледалото нали вече работи... Аха... тъй-тъй... нашето юначе...
- Петето... - чу се от към купчината русалски коси.
- Петето има силна фантазия – продължи Старата Фея - направо като вълшебство… Така… и с тази силна Фантазия Петето отваря вратичка към нашия Приказен Свят, Караконджулът влиза в света на хората... Соня и тя влиза, после всички излизат...
- И на Петето на татко му костюмът излиза! - вметна Соня из зад косите си.
- С един Караконджул вътре! – додаде Петето.
- А на Петето татко му си иска костюма. – допълни Соня.
- И ето ти една хубава каша! – заключи Феята.
- Да! – потвърдиха Соня и Петето. И всички млъкнаха. Само от кърпите около русалката весело капеше вода. Тя подаде носле измежду кичурите си и двамата с Петето с очакване огледнаха Старата Фея. А тя пък гледаше Огледалото и нищо не казваше. Соня прошепна:
- Ако ти не ни помогнеш - край! На Петето татко му ще му вземе книжките, ще му вземе видеото...
- Направо ще ми вземе здравето! – прошепна на свой ред
Петето.
- Петето няма да има време да си фантазира. Фейо! – каза умолително Соня. Старата Фея наведе глава:
- И Приказният Свят ще стане още по-малък, а вълшебствата още по-слаби, защото още един човек ще забрави за нас…
- Няма да забравя! – викна ядосано Петето. Старата Фея го погали по главата, а пеперуденият й ръкав се спусна около него като есенна паяжина:
- Всички така казват. После порастват и забравят. Забравят да разказват на децата си старите приказки… Все по-малко хора си спомнят, че имало някаква фея, че имало някакви джуджета, някакви принцове, принцеси... и ние изчезваме... изчезваме...
С думите на Старата Фея стоте прозорци потъмняха, не, не точно потъмняха, а като че ли се покриха с прах и петна, Наклоненото Езеро навън потъна в омара, а Ходещият Дъб напъха жълъдите си по джобовете, готов всеки миг да се измъкне на пръсти. Соня се сви във вече почти празната купа и пак потъна в косите си. Петето се покашля:
- Фейо, Соня каза, че можеш да ни помогнеш!?
- Ех, миличък, де да беше едно време, с вълшебната пръчица сто костюма на секундата щях да ти направя... Но сега времената са други. И пак хората са виновни! Само да си помислиш да направиш нещо и се започва - данъци, акцизи, конкуренция, реклама… Накрая сила не й остава на вълшебната пръчица и аз искам костюм, пък тя ми дава етикет. – Старата Фея се сви на едно кресло под прозорците и се загледа навън.
- Не се натъжавай! – смотолеви неуверено Петето. - Аз и не искам други костюми – трябва ми точно татковият. Само ако можеш да ми кажеш къде да намеря оня Караконджул…
Навън подухна, един от прозорците изтрака и се отвори плавно, леката завеса се изду и докосна раменете на Старата Фея като завърнало се от някъде наметало. Тя сякаш се сепна и изведнъж се разшета. Метна ръка към масата и мокрите кърпи литнаха на пръчката над огнището:
- Не може така, човече! С нещо трябва да ти се отблагодаря... Феята простря ръкав към скрина и чекмеджетата започнаха да се отварят едно по едно като за преглед.
– То какво ли остана читаво… Мога да ти дам Шапка Невидимка. И тя работи когато си иска, но все е нещо.
От най-долното чекмедже в ръката й скочи обикновена дънкова шапка-идиотка.
- Заповядай. Ех, не са вече онези магии и вълшебства,
не са-а-а... – Тя закри очите си с ръкав, раменете й потръпнаха.
Приказната Гора и тя като че ли потръпна и някак си се умърлуши. Дърветата все така се точеха към небето, но май всеки момент бяха готови да наведат върхове. Листата пак си бяха зелени, ама с едно такова малко тъжно зелено, поглеждащо към съседните легенчета на палитрата с жълтото и кафявото…
А горе, високо над тази унила гора, невидимо и нечуто за обитателите й, нещо не можеше да реши какво е - Космически Изтребител или Огнена Колесница - и току се превръщаше от едното в другото, а от вътрешността му се чуваше как Бари и на Петето Татко Му си приказват:
- Огнена Колесница, не забравяй, Огнена Колесница!
- Уф, ами обърквам се, бе човек!
- Не съм човек.
- Да бе и това трябва да си повтарям – ти не си човек, ти си Баракандилавър!
- И Бари върши работа, нали ти казах.
- Да бе, извинявай.
- Нищо. Хайде пак – на какво се возим!?
- На летяща чиния!
Нещото във високите слоеве на атмосферата над Приказната гора неохотно започна да се превръща в зеленикав диск с кръгли прозорчета.
- Грешка! На какво се возим!?
- Да бе, да – на Колесница!
Нещото заби спирачки и набързо се трансформира в чудновата двуколка, която се защура из небето като маслина в празна чиния.
- Ох, ти си неспасяем, бе човек!
- Защо!?… А-а-а да-да-да! Огнена Колесница!
Нещото махна примирено с антени, прибави към двуколката дракон отпред, ауспух отзад, блъвна огън, издиша пушек и се понесе нанякъде.
Както вече казахме, всичките тези превръщаници оставаха нечути и невидяни от обитателите на Приказната Гора. За това имаше много просто обяснение – на Петето татко му още не можеше да повярва отново, не можеше още да пусне кончето на фантазията да препусне както си знае, пък да става каквото ще. Но това не означаваше, че те, обитателите де, си нямаха грижи!
Например Караконджулът облече костюма наопаки и тръгна да се перчи из Приказната Гора. Ама дългите крачоли постоянно го спъваха и вместо да му завиждат, всички му се смееха.
Червеното Чудовище си глътна граматиката и малките червени чудовищенца не можаха да си напишат домашното.
А на русалката Соня дядо й, Водният дух, много се беше загрижил! Направо боб хвърляше за нея. Креташе из храсталаците край брега на Пеещия Ручей и мърмореше:
- Четири изворчета затрупани! На Заспалата Вада - златотърсачи! На Сухата Река пък трактори вадят пясък... Вчера като задуха откъм румънско - падна жълта роса... А наша Соня кой я знае къде си вее прическата... Няма на кого да се метне тя! Майка й по цял ден кисне в заводските води да си боядисва косата! Само старият Воден дух се трепе за тоя дето духа. Ама като ще взема да духна и аз на някъде...
Старият Воден Дух ядно задърпа мократа си брада, заплетена в някаква безгрижна шипка.
- Брей, вятър ни вее нас на бял камък, ей! Духна ни под опашката пустото човешко племе, да им се не надяваш! Уж тромавички, глупавички, никаква магия си нямат, пък на - язовири ли не щеш, язове ли не щеш, бентове, каптажи, заводи, мръсотии! Изтровиха всичко... чак Приказките изтровиха! Старият излезе на някаква полянка и тръсна глава. Наоколо се разлетяха водни пръски. Отсреща изскочиха Петето и Соня, която викна радостно:
- Дядо!...Деденце!
- Ха, сети се най-после за дядо си!
- Дядо, случи се нещастие! – почти изхлипа Соня и се хвърли да го прегръща. Водният Дух я грабна във влажните си обятия, но бързо я отстрани от себе си и замърмори:
- Случи се я! Калпазанка! Колко време те няма – четири изворчета пресъхнаха! Само се вреш по водопроводите!
- Добър ден! – каза възпитано Петето. Водният Дух подскочи:
- Ха! И таз хубава! Човек! Не ви стига вашия си свят - и тука ли ми се домъкнахте да цапате! Добър ден ще ми вика. Хубостник! Сигурно цял ден е хвърлял умрели мишки в кладенците!
- Петето живее в град, ако искаш да знаеш! – застъпи се Соня.
- Все тая! - вирна глава Водният Дух - Тогава сигурно хаби чистата вода да си играе и да мие на татко си колата.
Соня увисна на ръката му
- Дядо...
- Няма дядо, няма бабо! Да си върви откъдето е дошъл, докато е цял!
- Ама ти не знаеш! – проплака русалката – Той Караконджулът...
- Караконджулът си е Караконджул! С него работа да си нямаш! И до довечера ако не си почистила изворчетата - от вира повече носа си няма да подадеш навън! Ясно ли е? Айде, че и мене
работа ме чака!
Старият се врътна ядно и пръскайки вода наляво и надясно, че и нагоре, се затътри към Пеещия Ручей, цопна във водата и се потопи. Соня се загърна в косите си:
- Ах... мислех, че Старата Фея ще ни помогне... че дядо ще ни помогне...
- Какво ще правим сега!? – попита делово Петето.
- Страхувам се, че и аз повече не мога да ти помогна. Нали чу...
- Чух. Е, щом е така...
- Най-добре е да се връщаш. – Соня беше готова всеки момент да се разплаче. Листата на храстите наоколо се покриха с роса, по паяжините блеснаха бисерни капки, а поточето плисна малка вълничка. - Сигурно така трябва... Нищо не може да се направи. Хората не ни искат, не вярват в нас...
- Аз вярвам! – викна самоотвержено Петето.
- Ех, все по-малко сте тези, дето вярвате. Слушай, върни се при Старата Фея, нали запомни пътечката!? Тя ще ти извика летящо килимче. А баща ти ще ти прости. Един костюм - голяма работа! Соня сложи ръка на рамото на Петето и на блузата му се появи голямо мокро петно. Но Петето не го забеляза:
- И моята вратичка ще се затвори...
- Да! – въздъхна Соня - Накрая всички врати ще се затворят...
И вие ще останете без приказки, защото нас няма да ни има.
- Соня, до кога ще те чакам, бе русалчице!? – извика някъде от водата Водният Дух и Пеещият Ручей се развълнува.
- И-идвам! – викна Соня, но не помръдна - Ами аз трябва...
Ето ти това калпаче от жълъд. Вълшебно е. Кажеш ли "Водичке, жаден съм" - ще потече най-чиста вода. Кажеш ли "Мий, водичке" - ще измие и най-мърлявото мързеливо дете. Сега дай да те целуна... Чао! И да си сложиш шапката-невидимка!
И докато Петето замижи, докато се изчерви... Защото русалка не те целува всеки ден... И Соня изчезна! Просто цамбурна в Ручея и чао! Пък Петето остана сам в Приказната Гора.
Много са интересни тези Приказни Гори – докато четеш за тях в книжките, докато ги гледаш на видео, проснат на килима вкъщи - хубаво, ама ако си наистина в Приказна гора и на всичкото отгоре си сам... И Петето бързо нахлузи шапката невидимка и хукна по пътеката към кулата на Старата Фея.
И докато Петето невидимо тичаше, из Приказната Гора невидимо за хората се случваха разни работи. А именно:
Там някъде из високите слоеве на атмосферата на Петето татко му викаше на Баракандилавъра, че не е никакъв космически вълк, щом един изтреби...
- ОГНЕНА КОЛЕСНИЦА!!!
Да де, щом една Огнена Колесница не може да Приземи в Приказния Свят.
Караконджулът пък скиташе из Приказната Гора и се чудеше на кого да се е похвалил с на Петето на татко му костюма.
Червеното Чудовище от нямане вече какво да гълта, си
глътна езика.
А на eдно усойно, мрачно място по пътечката към кулата на Старата Фея каца нещо странно.
Страшно!
Неидентифицирано!
Нещо на кокоши крак!
На Петето дядо му, дето ги разбираше тези работи, ако беше още жив, само като погледнеше, щеше направо в стихотворение да ги опише. И мястото и нещото. Ето така:

В място диво, място криво,
с биле диво миризливо
и отровно и горчиво,
в място мрачно и злокобно
нещо в храсти кряка злобно
и зловещо и прокобно!
Ето тука странна къща
с гръб към тебе се обръща,
но те мами и поглъща...
Бягай, не бъди глупак
да прекрачиш този праг!
Кой ли ще е мил и драг
в къща на кокоши крак!?

С две приказки – това беше Къщичката На Баба Яга!
И Петето невидимо се бухна в кокошия крак, шапката - немидимка отхвръкна и... някой се изкиска.
- Я! Човече! Уха-а! Как те викат, бабиното?
На пътечката стоеше престаряла бабичка, от забраденото й лице надничаше нос като клюн на тропическа птица в заядливо настроение, а върху черните й поли се мъдреше весела престилка на точки. Петето даже не я погледна, очите му се щураха наоколо, но по инерция отвърна възпитано:
- Петьо.
- Петьо-Петльо-Петленце, бабино сладко момченце! – напевно изграка бабичката - Ух! Ма какво се щураш бе баби, търсиш ли нещо?
- Шапката си търся – каза Петето и продължи да шари с ръце из сухите треви.
- Аз, бабиното, малко недовиждам, ама ей тука нещо ми се мярна... – бабичката вдигна шапката на тояжката си - Ха! Шапка-невидимка!
- Дай ми я! Тя си е моя! – викна Петето и грабна шапката.
- Тъй като я гледам - съвсем изтощена ми се вижда – изхихика бабичката.
- Нищо, че е изтощена! – Петето я нахлузи на главата си и си отдъхна. Обаче бабичката не спираше да хихика:
- Ето, че пак те виждам... Аз като ти разправям, че е изтощена - баба ти ги разбира тези работи!
Петето понечи да кривне в гората но бабичката протегна към него чепатата си тояжка:
- Хей-хей, къде така? Нали ти казах, че те виждам!? Я да ми помогнеш да раздухам пещта, че съм стара вече, не мога да се навеждам, ох, на - кръст не ми остана... Ела де!
Петето чак сега разгледа събеседничката си. Разбира се, че видя всичко, но очите му залепнаха към кривия хищен нос и стиснатата уста под него. Дръпна се назад и каза:
- Ъ-ъ-ъ, не мога! Бързам!
- Ай-ай-ай, хич бива ли така!? –не спираше да препречва пътя му бабичката - Тъй ли ви учат в училище!? Ми на старите хора трябва да се помага... Ела, баби, да духнеш да се разпали огънят, че пещта, пущината, и тя като мене стара, не тегли, очите ми с пепел пълни!
Къщичката на кокоши крак се приближи, открехна врата и вътре се видя изстинало огнище. Състрадателното сърце на Петето го накара да каже:
- Нямаш ли си очила, че да не ти се прашат очите!?
- Бре, пък си хитро бе... Имам, баби, имам, ама на - пуста склероза да опустее - не помня де съм ги турила. Пък как ми напича на лицето, да не ти разправям...
- Защото духаш отблизо – обади се изобретателния ум на Петето.
- От близо, от близо, баби - то от близо трябва... Ела, влез, наведи се бре!
Петето се приближи до къщичката, надникна вътре и попита:
- Чакай малко, каква е онази тръба?
Бабата плесна с ръце и се затюхка:
- Оф, каква тръба пък сега!? Няма ли най-после да се наведеш, че да те…
- Не, не, чакай, каква е онази тръба!?
- Коя тръба бре!?
- Ей онази дългата – посочи навътре Петето. А бабата с досада каза:
- А, тази тръба ли!? Ми то... един царски тръбач мина тъдява преди време ... ех, преди доста време беше... – коремът на бабичката изкъркори - и аз му рекох вместо да надува тая пущина... хе-хе... да вземе да духне да разпали пещта, - бабичката се облиза нетърпеливо - че от него само тръбата... хе-хе... тъй де... от него ми остана тази тръба.
Петето заобиколи ловко дебнещата бабичка, пресегна се, извади дългата медна тръба от къщичката и отскочи преди тя да хлопне врата зад него. Погледна във фунията, завъртя я:
- Гледай сега - махаме й отпред това дето свири – мундщук се казва, и готово! Сега с тръбата ще можеш да си раздухваш огъня без да се навеждаш и пепел няма да ти влиза в очите, и на лицето няма да ти пари - щото ще духаш отдалече.
Бабичката подскочи неочаквано чевръсто за годините си, плесна се по престилката, бутна назад забрадката си и се завайка:
- Въх! Брей, че дяволче! А-а-а! Морска краставичка и крастава жаба! Надхитри ме ти, малко човече! А-а-ах! Трътка от кукумявка и синя пъпка-а-а-а!
Петето се стресна:
- Просто исках да помогна...
- Много ми помогна, няма що-о-о! - бабката се мяташе по пътечката и махаше с ръце като вентилатор – Вижте го вие помагача! Заради него пак ще сърбам постна копривена чорба, вместо младо месце да си кусна! – тя се чучна пред къщичката и метна тояжката в храстите - Ей, опасно племе се извъдихте това хората бе! Едно време докато им кажеш, навеждат се и духат. На мене ми оставаше само един шут да им тегля отзад - и скарата готова! Пък сега!? Страшна работа! – тя размаха гневно костеливия си пръст - Какво ли не измислихте бре! Домашните духове изсмукахте с прахосмукачки, самодивите оглушихте с чалга и хип-хоп, змейовете от пушеци ослепяха, от самолети крила няма къде да разперят! – пръстът заплашително се насочи към Петето - И туй малкото, и то тръба ми измисли, вместо само да скочи в пещта! Не, няма живот за нас вече!
Петето се дръпна, спъна се в някакъв корен, тупна по дупе на тревата и заекна:
- А-а-ама ти си б-б-баба Яга!
- А не бе - аз съм на баба ти Злата етървата от Петрич. Ха! Че ти за коя ме помисли?
- Н-н-не, аз такова... – Петето стоеше като циментиран и не можеше да повярва на ококорените си очи, а бабичката се успокои:
- Такова - онакова, няма да се плашиш - такава е
приказката, те чунким много приказки останаха, ами... Хайде, щом ме надхитри, искай нещо и се махай, че ми образуваш нерви.
- Искам да си отида вкъщи! – изтърси чистосърдечно Петето. Баба Яга се ухили:
- Не позна. Метлата ми я бракуваха. Килимче не ми
дават да ползвам, щото котаракът ми късал тапицерията... Чакай да видя какво ми е останало из джобовете...
Баба Яга започна да рови из безбройните си фусти. Извади някакво кокалче, стара ножичка с едно острие, костилка от праскова, тапа за мивка, омазана кърпичка с три възела и накрая един щърбав гребен с конски зъби.
- Ха, на Чорлавата принцеса вълшебния гребен! На! Ама да не вземеш да го хвърляш зад гърба си, гора няма да поникне. Виж - да разресва сплетени от самовили и бродници коси - еша си няма! И най-голямата рошла за минутка фризира... Хе-хе –
царски фризьор можеш да станеш с него.
- Нашият цар е плешив – измърмори Петето.
- Взимай като ти дават - на мен не ми трябва. - Баба Яга тикна гребена в ръцете на Пето - Ний двамата с Караконджула само като чуем за сресване и се изприщваме. Пък ти го вземи - все си е магийка.
Петето се пресегна предпазливо и взе гребена. Дръпна бързо ръка, но Баба Яга остана на мястото си.
- Ти не си била толкова лоша.
- Как пък не разбрахте бе! - отново се развика тя - Няма лоши, няма добри, такава е приказката, бе! Всички мило и драго дават Лошото да го няма. Ама тогава няма да има и приказка, бе! Щото Доброто кого ще побеждава, а!? Ама-ха! Те в живота не могат да оправят кое е добро и кое лошо, в приказките тръгнали да се бъркат... Хайде, махай се със здраве!
Баба Яга влезе в Къщичката На Кокоши Крак и тръшна ядно врата. Къщичката се завъртя на пета, вдигна вихрушка от листа и съчки и като свредел се заби в небето над Приказната Гора. Петето пъхна гребена в джоба при вълшебното калпаче от жълъд и каза след изчезналата къща:
- Довиждане.
- Доколкото съм чувал - чу се един познат глас - първо се казва “Здравей”, значи, пък чак накрая "Довиждане", за "Сбогом" да не говорим .


илюстрация Нели Друмева 18г.

В средата на злополучната пътечка в манекенска поза стоеше Караконджулът. Беше в костюма на татко, но костюмът…
Петето не можеше да каже какво го плаши повече – Караконджулът или костюмът. Защото костюмът беше, меко казано, омърлян. Крачолите бяха кални до коленете и обсипани с репеи, осили и всякакви горски и полски лепки, джобовете бяха пълни с някакви неща, за които по добре да не говорим… На ревера беше затъкнат магарешки бодил… ох, наистина по добре да не говорим повече за костюма. А и Караконджулът имаше намерение да говори за друго:
- Ний с теб, значи, момченце, имаме да си приказваме
за един гардеро-о-об...
- Извинявай... ох, извинете - Петето разбра, че страхът от зъболекаря е нищо в сравнение с този, който изпитваше сега - аз тогава без да искам...
Караконджулът започна да се криви по пътечката като манекен, току що изритан от фешън тиви:
- Чували сме го и друг път това: ох, то ключето... ух, ама не знаех... ах, играйках си... Пък Караконджулът - сто часа в гардероба! – Караконджулът изведнъж се спря и обели зъбите си. Дълги, криви, остри, жълти зъби - Случайно да имаш кибрит или запалка?
- Нямам... обаче ако... – измънка Петето.
- А чесън? – сбърчи устни Караконджулът, сякаш изплю думата.
- Чесън!? Не, не знаех, че трябва...
- Ами босилек?
- Какво е това?
- Не знаеш, значи...
Този разговор между Петето и Караконджула мина като бърза размяна на удари в тенис на маса – пинг-понг-пинг-понг!
- Бравос! – викна накрая караконджулът, все едно спечели точка - Много ги мразим тия работи! Огньове, чесъни, босилеци... Бегам от тях като дявол от тамян, начи, нали...Ха-ха! – Каракоджолът запретна ръкавите на сакото на костюма на татко. Под тях се показаха къси възлести пръсти, които завършваха с впечатляващи, нерязани от години нокти – Значи, сега ние ст тебе на спокойствие можем да обсъдим това онова за гардроби и ключета...
- Чакай! – Петето помисли, че извика някой друг, но друг нямаше, значи той беше извикал - сетих се какво мога да ти дам! Виж какво имам! – бръкна в джоба си и извади жълъдовото калпаче и гребена - Водичка и гребен! Вълшебни са!
Караконджулът се дръпна гнусливо:
- Ей, леко с тези работи!
- Ето, взе ми ги, пък ми върни на татко костюма, моля ти се! – каза Петето и тикна вълшебните неща под носа на Караконджула. А той чак се навря в храстите край пътечката:
- Бе махай ги от тука тия глупости... Мразя да се мия, мразя гребени! От чесъна повече ги мразя, да знаеш!
Петето мина в атака:
- Аха, така значи! Тогава: Мий, водичке! Реши, гребенче!
От калпачето плисна струя вода и обля муцуната на Караконджула, а гребенът се впи стръвно в сплъстената му грива. Караконджулът се замята ужасен:
- Не! Не е честно! Ей, спри ги, чуваш ли? Да ги нямаме такива! Ау-у-у!
- Ще върнеш ли костюма на татко? – викна победоносно Петето.
- Няма пък! – заинати се Караконджулът.
- Добре тогава! Щом не щеш с добро... - Петето вдигна ръка като един малък вълшебник - Мий, водичке! Реши,гребенче!
- Гледай сега на какво заприличах! – заоплаква се Караконджулът - Оле-мале!...Ужас! Предавам се!
- Стоп! – Петето протегна ръка и калпачето и гребенът послушно скочиха в нея. - Хайде,събличай костюма!
Караконджулът опъна пешовете на сакото:
- Стига с тоз костюм бе! Как не ти омръзна? Ще взема да го глътна!
Тогава от другата страна на пътечката се подаде Червеното чудовище и се облиза:
- Извинете, чух май има нещо за гълтане!?
Караконджулът зяпна и вдигна сакото на главата си като качулка:
- Ма какво е туй чудо, бе значи!? Гледай ги какви ужасии си измислят, пък после ний сме били такива и онакива! Кошмар!
- Давай костюма или ще кажа на Чудовището да те глътне с парцалите! – Петето се почувства уверен за пръв път от как беше в Приказния свят. А Червеното Чудовище се зейна да покаже голямата си уста:
- Глътвам го на една хапка, колко му е.
И тъкмо Петето да си отмъсти, пътечката изведнъж се пренасели. От едната страна на Караконджула се показа на Петето татко му:
- Пете, не! Недей!
От другата страна БАРИ размаха всичките си оръжия:
- Ура! Пипанхме гадния Каракончо!
А Караконджулът се сви като вълнен пуловер в гореща вода:
- Уааа! Дяволите да ме вземат,още една ужасия! От как съм в Приказния свят за пръв път ми изкарват акъла така! При това два пъти подред!
- Чакай, Баракандилавър, чакай, Чудовище! - заповяда на Петето татко му и се наведе над проснатия в шумата Караконджул - Това е Караконджул, значи!?
- Ще се обиждаме, значи! – все пак се озъби Караконджулът.
- Караконджул в костюм … в моя костюм … не, ще се
пукна от смях … Ха-ха-ха-ха … – на Петето татко му се закиска така, както не се беше кискал на филм с мистър Бийн даже.
А наоколо изведнъж просветля и пътечката като че ли се изпълни с ръкави. Пристигна Старата Фея.
- Той повярва!
- Той още по пътя насам повярва – похвали се Бари.
- Обаче на мене никой няма да ми повярва! – каза на Петето татко му и съвсем непедагогично обърса носа си с ръкав.
- А на бас ,че ще ти повярват! – изведнъж се въодушеви Караконджулът.
- Ще повярват, друг път! – пак се закиска на Петето татко му - освен ако сам не занесеш костюма на химическо чистене.
- Не си казал, не съм го занесъл! - заинати се Караконджулът - И без това ми стяга в раменете и само ми пречи да караконджулствам като хората.
И небето над Приказната Гора засия, и на Петето татко му и Караконджолът, и Петето, и Русалката Соня, и … въобще всички видяха една голя-а-а-ама широка пътека между Приказния свят и нашия, пътека дето винаги си е била там, ама трябваше поне един невярващ възрастен да мине по нея, че да се види…
Еха-а-а-а!!!
Така свършва нашата приказка.

Но не, всъщност не свършва, а продължава, защото е приказка
за днес и ние я дописваме всеки ден - аз, ти, и ти, и ти,
и Петето, и татко му...
Какво стана с костюма ли?
Помните ли тенекиеното химическо в големия двор между панелните блокове!? На другия ден там влезе нещо рошаво, зъбато и накуцващо, с костюм на закачалка в ръка.
- Добър ден. – каза Караконджулът, защото това беше именно той. Лелката зад гишето не му отговори. Лелката зад гишето решаваше кръстословица и много ги мразеше тези дето си мъкнат тука кирливите ризи и костюми. Само й пречат да намери мярка за скъпоценни камъни с пет букви. Затова не отговори на поздрава на Караконджула.
- Добър ден! – каза съвсем малко по-силно Караконджулът, защото беше обещал да се държи прилично. Пък и плакатът на Арнолд Шварценегер на стената малко го притесняваше.
Ама лелката се чудеше каква ще е тази малоазиатска богиня с две букви и пак не отговори. Караконджулът се покашля леко невъздържано и процеди през дългите си криви, остри, жълти зъби:
- Извинете, може ли ….
- Може за края на другия месец! – изсъска лелята без да го погледне, щото този крилат кон с пет букви дето започва с “П” не го знаеше.
- А-А-А-АУ-УГ-Р-ХЦ-Ъ-Ъ! – ревна изнервен Караконджулът.
А лелята за пръв път вдигна поглед от кръстословицата и запецна, както се канеше да попита “как може да ми ревете така”:
- Ка … Ка… Ка… Ка…
- Караконджул! – поясни вече по миролюбиво Караконджулът, защото докато онази се кокореше е успял да преброи до десет на немски.
- Ко… Ко… Ко… - закуткудяка лелята.
- Костюм! – поясни услужливо караконджулът - След половин час да е готов!
- Разбира се! Моля! Заповядайте пак! - успя все пак да изхърка лелята и притисна костюма до гърдите си като решена до край кръстословица.
От този ден в това химическо чистене имаше само усмихнати хора, защото то стана най-вежливото и най-услужливо химическо чистене в Североизточна България

Същия ден на Петето татко му влезе в дебелия кабинет на директора. Всички така му викаха, защото този кабинет имаше дебела врата, дебел килим и дебел шеф.
- Господин директор, бих искал да поговорим за увеличение на заплатата ми …
- Не може, Петров! – измърмори директорът, без да вдига глава от документите - Кризата всички резерви глътна…
Из зад барчето в ъгъла се надигна Червеното Чудовище и млясна:
- Нещо за гълтане ли има?
Директорът подскочи, избелщи се и се хвана за сърцето:
- А! О!? Ъ-ъ-ъ… Петров, виждаш ли го?
- Кое, господин директор? – отговори на Петето татко му, който тук беше познат като Петров.
- Онова червеното чудовище!?
- Извинете, сигурно се шегувате, господин директор.
- Не го ли виждаш, бе!? До тебе, до тебе е!
- Трябва да глътнете нещо успокоително, господин директор.
- И за мене едно, щом е за гълтане! – пак млясна Червеното Чудвище.
- Чу ли го, чу ли го!? – викна директорът - Говори! Червено чудовище! Говори бе, Петров! Глух ли си!?
- Хайде, господин директор, пийнете това - билки от баба ми… Хайде! Ето водичка …
Господин директорът послушно засърба от чашата, а на Петето татко му махна скрито с ръка и Червеното Чудовище се потопи зад барчето. А директорът се ококори още повече, надникна в празната чаша и прошепна:
- Петров, онова изчезна!
- Много се уморявате, много работите, господин директор …
- Петров, ти ме спаси. Въпроса със заплатата го смятай уреден!
От този ден шефът на бащата на Петето започна да увеличава заплатата на всеки служител, който се сетеше да си поиска. Разбира се, скоро го уволниха, но той стана най-активният борец за големи заплати в Североизточна България.

Пак в този ден във ВиК, което означава водоснабдяване и канализация (това са онези хора, които искат никой да не ходи на работа и всички да си седят в къщи за да им показват водомерите) влезе – кой мислите!? Точно така – на Русалката Соня дядо й – Водния дух.
- Добър ден. На семейство Петрови сте им надписали 20 кубика вода.
- Какво семейство, какви кубици, бе господине? – викна човекът зад гишето, без да спира да сърба с лъжица нещо от един мазен буркан – Леят вода като лейки, после сметките им били големи! Тарикати!
- Семейство Петрови, квартал Дружба 3, бл.4, вх. 5, ет.6, ап.7, ап.7. Измамили сте ги!
- Я не обиждай! Каквото показва водомерът, това се плаща! – лапаше човекът от буркана, без даже да погледне с кого говори. Водният дух се ядоса:
- Моят водомер друго показва. И сега аз надписаните кубици вода ви ги нося! – размаха ръце и от подгизналите му ръкави плиснаха цели потоци. Из тях весело подскачаха малки рибоци, виеха се водорасли, а водата не спираше да плющи. Старият Воден Дух се кискаше щастливо, между редките му зъби пръскаше като от задръстен с варовик душ, от време на време шляпаше с крака, та вълните заливаха стените чак до схемата с аварийните изходи и таблата с разрязани на две водомери... Най накрая той се умири, спря потопа и заджапа към предоволен към изхода:
- Обичам мокрите поръчки!
О тогава блокът на семейство Петрови може да се похвали с най-точните водомери в североизточна България!

Е, едни от вас ще кажат, че другите все се уреждат.
Други ще кажат, че това са приказки и измислици.
Трети ще кажат - ние защо не ги виждаме Караконджула, Баракандилавъра и другите, а?
На първите и вторите няма смисъл да казваме каквото и да е.
А на третите отговаряме така - ами не ги виждате Караконджула, Баракандилавъра и другите, не защото ги няма, ами защото не вярвате в тях.
Обаче внимавайте! Може те да спрат да вярват във вас. И тогава… Но това е друга приказка, която дано да не ни се наложи да разказваме.
Чао!

четвъртък, 15 април 2010 г.

безопасна приказка




……..в началото бе хаосът ……



Хаос, дечица, това е когато
всичко край вас е нагоре с краката.
Хаосът значи липса на ред,
когато не знаеш кое по напред…
Оставиш си нещо, пък после го няма!
Искаш комедия – дават ти драма...
Ей за това от самото начало
човекът пътувал за щяло нещяло.

Обаче преди самолета и влака
той се придвижвал на свойте два крака.
Като помислиш - направо чудесно!
Да пътуваш било лесно-по-лесно -
няма подкови, седла и самари,
няма билети, бензинови пари…
В най-първобитните няколко века
от човек до човека вървяла пътека.
Един бил проблемът в това време славно -
човекът се мъкнел от бавно по-бавно.
Пеш ако ходиш - сметката виж -
ако пътуваш от Трън за Париж
ще маршируваш цяла година
и пак ще си стигнал едва до половината.
За да не ходи пеша и самотно
човекът обяздил свойто първо животно.
Дали пръв е бил благородният кон
двугърба камила или някой слон,
за нас си остава пълен секрет.
По-важно било да препуска напред,
напред, все напред и напред, че защото
отзад се въртяло без спир колелото
и тръскали страшно, дивашки скрибуцали
колесници, каляски, дилижанси, каруци.

Пътеките вече недостатъчни били
затова до една две по две се строили
и се превърнали в коловози
та колелото по-меко да вози.
Някои дори се покрили с настилка -
каменна твърда работна престилка.

Тези транспортни артерии стройни
тогаз си живеели доста спокойно.

Най-много каляска със шест вихрогона
да изтопурка чевръсто по склона
или пък конник да секне искри и
зад завоя в галоп да се скрие …

Пътувал човекът със конската сила,
но тя не му стигала, малко му била
и нечия умна глава сътворила
негово величество автомобила.

Ох, тази машина разби на половина
не много дружната човешка дружина -
тук Пешеходците,
тука - Шофьорите.
Вече такива два бяха отборите.
Шофьорите, яхнали своите хали
ревяха изправени на педали:
- Варда!
Дай път, бе!
Не чу ли!?
Би-би-и-ит!
Ако не бегаш, ще бъдеш затрит!
Ама и другите вдигаха пара
и им се плезеха от тротоара:
- Тука на равното всеки го може!
А в планината, господа и госпожи!?
Шофьорите дружно даваха газ
и отговаряха в рима завчас
- Друс - тръс - хлопа - хлоп!
Планина ли? Заден ход!
Само ями, само буци,
и дерета, и гюрлюци!
В планината горе, бръм,
няма даже калдаръм.
- Ах, нима без калдаръм
няма Газ! и няма Бръм!?

Ей, толкоз ли тез Пешеходци не знаят
или пък знаят, ама си траят?

- За да могат колите напред да вървят
е нужен поне третостепен път!
Щом ги наметнем с асфалт и павета
даже сокаците стават шосета.
Шофьор да си, братче, е цяла наука!
- Цял ден на седалка – каква страшна скука!
- Да, но шофьорът на пътя е царят!
- Ний пък ще ходиме по тротоара.



Да, тротоарът е хубаво нещо,
но ако искаш да минеш отсреща -
на срещуположния тротоар,
през царството на Автомобилния цар?
Рейсове, бусове, лекотоварни,
тролеи, коли, линейки, пожарни
движат се плътно един подир друг
просто безспирно сякаш на пук
на тоз пешеходец, който рече
отсреща за кифла да пресече...

Един ден обаче от цирков фургон,
който за малко намали на наклона
скочи сред облак пясък и слама
нещо като магаре с пижама!
Фургонът замина, а то си отана
невъзмутимо като на поляна
сякаш не чуваше клаксони сто
как се оплакват и как на место
със писък изнервен забиват спирачки
колите от ужас да не го смачкат!

- Скръ-ъ-ъц!
Скръ-ъ-ъц!
Я по-полека!

Това тук да не е африканска пътека,
та зебра сред конските сили да тича!?
Ама на нищо това не прилича!
Нищо ли!? Хей, не спряхме залудо -
хора, това си е улично чудо -
зебра най-истинска – черно на бяло -
пресече ни пътя – знамение цяло!
Знак е, повярвайте, братя шофьори,
местенце по улици да се отвори -
та хората, дето не карат кола
пътя да преминават пеша ...

И всичко наоколо кротко затихна,
зебрата пък като че ли се усмихна,
мръдна с ушета, тропна с краче,
което на зебренски ще рече:

- Моля, момчета, момиче, альо,
когато тръгвальо да пресичальо
на шумното улица страшното дебри
спόмни за мен – безопасното зебри!
За да бъдеш здраво, цяльо
черно-бяльо, черно-бяльо
на асфалта потърси

гледа внимательно всички страни -
гледа наляво и гледа надясно
коли като няма - минавальо!
Ясно!?

И живата зебра гордо изпръхтя,
тракна с копитца и се не видя!
Но вижте - през улица, път, магистрала
сякаш своята кожа за нас е постлала....
Ето така си намери човекът
черно-бялата пешеходна пътека.
Пътя където ще преминаваме
с бели черти ей така означаваме,
та всички шофьори да разберат -
за хора на два крака тук има път.

И-и-и… всеки път взе пешеходна пътека,
и пак запътува спокойночовекът.
Пътищата и те запътуваха,
с уста си подсвиркваха, даже танцуваха
и всичко вървеше като по вода
до среща внезапна на пътища два:
- Ох! – рече единият, другият – Ах!
Един срещу други издишаха прах
и си заблъскаха автомобилите,
и си усукаха на жиците жилите,
взеха да си настъпват банкетите
докато си объркаха преките
и се забърка една бъркотия -
пътно-транспортна неразбория.

Да разреши междупътния спор
бе назначен полицай със мотор
и получавайки звание "Пътен"
той цъфна всред пътната битка със тътен.
- Кой тука дойде първи от вас?
И двата пътя ревнаха - Аз!
- А! Тука май някой плаче за бой!
Двамата се посочиха - Той!
Полицаят пътен се озадачи
и тутакси почна да ги брои:
- Мантинела, знаци, палка,
бариера, показалака,
синя лампа врът-поврът -
ТИ си значи Главен Път!
И за по-ясно - ето ти знак,
за да се знае, че си Път-юнак
за да се вижда, че си По-Главен
По-Първостепенен или По-Славен!
А на другия път, за да има единство
ето му знак "Край На Пътя С Предимство".
Ей му и знак означаващ "Внимание!",
а за да няма концерт по желание
и всички да знаят, че трябва да спрат -
знак "Стоп!" му давам на втория Път!

Вторият със завой си замина потресен,
а Главният път го изпрати със песен:
- Ето ми знака - гледайте тука
и си вземете веднага поука
аз винаги пръв съм, а вие сте втори -
друг Път не може със мене да спори!
Аз съм активен борец за реда
и съм с предимство пред всички в града!
От милион пътища колко са станали
Път Със Предимство Пред Всички Останали!?
Тъй тананикаше Главният Път
и наближи до един кръстопът,
където без оглед на главния знак
направо го блъсна един Път-близнак.
Веднага избухна кръстосана свада:
- Не виждаш ли знака, бе росна ливада!?
- Ако става въпрос, то и аз имам знак!
- А стига си лъгал, бе кьорсокак!
- Ето го!
- Я, той съвсем като моя!

И двата Пътя прекъснаха боя.
И дълго умуваха кой е по-главен -
който по-чист е или по-равен?
Или коли който повече носи?
Но бяха еднакви по всички въпроси!
Като загубен моряк без компас
ревнаха равните пътища с глас:
- О, коварен за нашия правилник час!
- Кой съдия ще ни бъде на нас?

И от сълзите им на тротоара
блесна трицветието на светофара!
Светофарът има цветни три очички
светлините сменя - гледайте ги всички!
Светне ли Червено - стой на тротоара!
"Стоп!" и "Забранено!" казва Светофарът.
Жълто е "Внимавай" - дръж се за ръчичка
той предупреждава - "Стой готов за всичко!".
На Зелено ти си! Тръгвай, заминавай!
На Зелено тичай! Бързо преминавай!

Стоп на Червено!
На Жълто помисли!
На Зелено преминавай!
На Зелено, запомни!
Хайде да повторите всички тук на глас
светлините трички заедно със нас
Стоп на Червено!
На Жълто помисли!
На Зелено преминавай!
На Зелено, запомни!

- Така вече може! - единият път рече.
А другият каза - Така може вече!
И на кръстопътя никой не се кара -
Тук за реда е на пост Светофарът.
А подир няколко дни триумфално,
за пешеходците най-специално
две нови секции светнаха на стража.
Всъщност това беше къща с два етажа
на едно малко човече, което
сновеше ту горе, ту долу. Ето
във горната стая си светва червено
и мигом застива мирно-смутено
на пешеходците пример да дава,
че да се мине не се разрешава.
След малко във долната стая то скача,
зелено си светва и почва да крачи -
за пешеходците туй означава
всеки по пътя си да продължава.

Ето сами виждате как е спокойно.
Ред цари тука и движение стройно.
Ала една вечер, точно в часа пик…
… Час пик е, детенце, когато так-тик -
на татко му свършва работното време
и тръгва след работа той да те вземе.
Но в туй време тръгва и всеки друг татко,
и майки, и баби, и лели … накратко
потоци коли като луднали рукват.
В това време всички на някъде хукват.
Виж автобусите, пълни до броните
как са разпънали свойте хармоники -
аха да се пръснат … но тежко въздишат
и тръгват. Димят и миришат
безкрайни колони автомобили.
Навярно цял ден са набирали сили
за този момент и със клаксонен вик
проправят си път.
Ей това е час пик!
Но даже при този висок пътен градус,
когато на пътя е истински хаос
( от него започнахме, помниш, нали,
че хаосът ражда всички бели )
и всичко прилича на страшен кошмар,
Реда отстоява господин Светофар!
И си представете какъв беше шокът,
когато в час пик изгасна там токът!
Тринадесет дами за миг колабираха
( припаднаха значи )! И се нервираха.
Всички да минат по-първи напираха.
Свиреха, светкаха, мощно форсираха…
И точно когато аха да почне цирка
писна като луда една малка свирка.
Сред бясното диво ламаринено стадо
върху капака на полицейска Лада
щръкна човече с бели ръкавели
и от свирката издуха страшни децибели!

- Я внимавай всички! - свирката не спира.
- Този хаос тука взе да ме нервира!
Има нужда хаосът да се дирижира
или ако щете - да се регулира!
Почва регулирането. Слушай моя глас!
Тук регулировчик ще се казвам аз.

И регулировчикът с палка във ръка
бързо демонстрира прости правила:
- Щом с лице те срещна - стой на място значи!
Чакай да преминат другите водачи.
Също ако с гръб съм - няма да помръдваш!
С рамо щом застана - време е да тръгваш!
Ха сега да видя какво сте разбрали.
Я готови всички! Всички на педали!
И засвири свирката като че за трима
и започна катаджията с песен пантомима:
- Не че тази техника не е много стока,
просто тъй понякога някой спира тока,
но нали с шофьорите ние сме другари -
по кръстовища им светим като светофари.
А сега внимание - вдигнал съм ръка
значи ще променяме посоката така
с рамо щом застанал съм - значи давам път -
хайде, хора, тръгвайте, на добър ви път!
Хайде, бе госпожо, давай малко газ!
Какво му се молиш - Зазът си е Заз!
Чакай с Мерцедеса - да няма щрак-щрак!
Бързо, пешеходците - тука не е парк!
С рамо щом застанал съм - значи давам път -
хайде, хора, тръгвайте, на добър ви път!

Ето всички тръгнаха като на парад
и Редът се върна на шумния площад.
После дойде токът и както преди
весело засвяткаха трите светлини:
Жълтото - внимавай! Зелено - премини!
На Червено спирай! На място замръзни!
Ред добър когато има - тръгва по вода.
Мирно е щом всички спазват общи правила.
Но дали по пътя всички мирно си вървят?
Или има и такива, дето пакостят?

Дали правят го нарочно или ей така
от разсеяност... или пък просто на игра?
Ако днес по тоз въпрос питате шофьорите
мисля, че беля голяма в миг ще си отворите.
Шофьорите имат особено мнение
относно подрастващото поколение.
Простичките думи ролер, скейт и кънки
опъват до скъсване нервите им тънки.
А пък ако искате да останат кротки
хич не споменавайте в разговора топки.
Защо точно топки ли? … Как да ви кажа …
Вий не сте ли ритали топки по паважа?
О, простете! … Ясно. Вие сте послушни.
Само в къщи .. в двора!? Ей, че сте хитруши!
Знаем - топките са обли и си нямат ръб -
вечно се търкалят, не подбират път.
Те на всяка улица от зори до мрак
на Реда и Парвилника вечно слагат крак.
Ето - кротко си минава някаква кола
и дори не подозира страшната беда.

Дебне топката обаче и от тротоара
като дива котка скача право върху фара!
И настава олелия! И пищят спирачки!
Пребледнели скачат всичките водачи
и на бързо пипват топката виновна.
Но дали е топката главният виновник?!
Всички знаят - тя сама не може да литне!
Трябва и едно краче дето да я ритне…
Мисля, същото краче, което
невнимателно след нея скача на шосето
и изправя на спирачки всичките шофьори.
И ако ги питате - ще ви отговорят -
спират не заради топката, а заради оня
дето без да се оглежда тича да я гони …
Не, че улицата забранена е строго за деца -
просто трябва да научите тези правила.
А че за шофьорите страшна сте беля
си личи от този знак - "Внимание деца!"

Нашата история нека спрем сега,
че май се натрупаха много правила,
които надуват детската глава...
Пък и чувам – има вън весела игра....


Завърши нашето сказание
завърши нашето предание
и веселото упражнение
за пешеходното движение.
Разбрахте, вярвам аз, самички
как някога започна всичко
от някаква си конска сила
до супер-свръх автомобила!
Навън - навън, на пътешествия
и нека няма произшествия
по улици и тротоари,
където мигат светофари.






Илия Деведжиев
1990