Забравената четка

Веднъж един турист, който прекарал нощта в палатка край гората, се спуснал до потока да си измие зъбите и се захласнал по красивия изгрев, ех... защото:

небето се пропукало, прободено от масленозелените триони на боровете,

изпод копринената му завивка се подала първо портокаловата петичка на слънцето,

после розови пръстенца повдигнали дантелката на полуздрача,

в пролуката надникнало едно златно слънчево оченце,

после над поръбената с росни бисери гора се сипнала широка слъчева усмивка и извикала на утрото

-         Ойларипииии...

... та както казахме – туристът се захласнал, омаял се...  и забравил четката си за зъби на един объл камък край потока.

И тананикайки сгънал палатката, метнал раницата на гръб и хукнал да търси нови красви места. А четката за зъби така си и останала на облия камък край поточето.

От водата се подала Любопитна рибка:

-         Хей, ти какво си?

-         Четка за зъби – отговорила Четката за зъби. – А от няколко минути – Ничия четка за зъби.

-         О, наистина ли? – зяпнала Рибката – А искаш ли да станеш моя!

-         Ако имаш зъби – защо не?

-         О, аз... май нямам. Да не съм щука?

-         Ако щуката има, можеш да ме подариш на нея.

-         На щуката от Долния вир? Шегуваш ли се? – ужасила се Рибката – за нищо в потока не бих се приближила до нея! Ха, сама си я търси! – рибката плеснала с опашка и се гмурнала, та се не видела.

Тогава до Четката изпълзяла една Стоножка:

-         Яааа, четка! Хей, не искаш ли чистиш обувките ми? Аз имам 50 чифта обувки, а си нямам четка да ги лъска.

-         Ха, да чистя обувки? За нищо в банята! – сопнала се Четката – Аз съм четка за зъби!

-         Няма какво да ми се зъбиш! – сопнала се и Стоножката, но точно в този момент на облия камък кацнало едно Птиче и безцеремонно я клъвнало. Четата за зъби се сепнала, но все пак попитала:

-         Закуси ли? Значи е време да си измиеш зъбите!

Птичето килнало главица и я стрелнало заядливо с лъскаво черно оче. После най-неочаквано я клъвнало, но косъмчетата на Четката го погъделичкали под човката и то сърдито хвръкнало нанякъде.

-         Глупаво хвъркато! – казал един Охлюв, който се спускал тържествено по листа на близкия репей – Клъв и хврък, а после –цвък. А аз, уважаема, съм сериозен биднесмен. Разправят че само се лигавя, но аз всъщност поставям пързалки за калинките. Понякога обаче се увличам и разхищавам доста материал. Ти би могла да събираш излишната слуз за рециклиране. Ще бъдем супер успешни съдружници.

-         Благодаря за предложението, но аз съм... ммм... специалист в друга област – миене на зъби. Имам договор с Пастата. – отговорила Четката.

-         Жалко, жалко... – свил антенки Охлювът – Е, какво пък, весело прекарване в Гората. Само имай предвид, уважаема – тук повечето притежатели на зъби не са много приятна компания.

И Охлювът се заел да изчислява сложен вираж, с който да избегне една твърде изпъкнала жила на репеевия лист. А над Четката за зъби паднала нечия сянка.

-         Ау, каква изненада! Ама точно това ми трябваше! – над Четката се надвесила лисича муцунка – Чудна четчица за разресване на връхчета на лисичи опашки и четкане на бели лапички – това си ти, нали миличка? О, трябва да си моя!

-         Да, аз съм четка, но служа за друго. Ако искате да си миете зъбите, с удоволствие ще стана Ваша.

-         – От какво да си мия зъбите, скъпа? – зачудила се Лисицата.

-        – О това, което ядете. Вие с какво се храните?

-         – С месо, душичко.

-         Ето, значи с мен ще си чистите зъбите от месото, което е останало по тях.

-         Шегуваш ли се, миличка? – изкискала се Лисицата – Месото по зъбите се чисти най-добре със следващото месо!

-         Точно така, рижа ми приятелко! – изръмжал от близките сенките Вълкът – Искаш ли да обсъдим тази терапия в храсталака?

Лисицата изпищяла и хукнала, Вълкът заръмжал и затракал със съби:

-         Давам ти преднина, защото са ти къси крачката! Едно... две... трииии! Лисицата хваниииии! Аууууууу...

И гората запращяла от тяхната гоненица, а виковете им се заудряли в околните хълмове в страшно ехо. Тогава една кафява купчина в коренищата голямо сухо дърво се раздвижила и започнала да расте, все едно някой я надува, от нея се посипали сухи листа и накрая тя се превърнала в... Мечка.

-         Каква е тази олелия? Една кротка и почтена Мечка не може да си доспи зимния сън от кресливи досадници!... А ти какво си?

-         Четка за зъби. – малко стреснато отговорила Четката за зъби.

-         За зъби? – озъбила се Мечката – и какво им правиш на зъбите? Четкаш ги?

-         Д-да... хората си изплакват устата с вода, после слагат на космите ми Паста за зъби, лапват ме и започват да търкат зъбите си нагоре-надолу – първо от външната страна, после от вътрешната.

-         Защо? – зяпнала Мечката.

-         Защото след ядене между зъбите остават мънички парченца храна. Докато спиш, те започват да се развалят точно както се разваля храната, ако не я поставим в хладилника. И тогава се появяват лошите микроби. И зъбите ти се разболяват, а в устата ти се появява неприятен дъх.

-         Така ли? – попитала плахо Мечката и закрила муцуната си с лапа – Олеле, аз както спя по няколко месеца, някой път ще се събудя без зъби... Искаш ли... да станеш моя Четка?

-         Ако наистина искаш да имаш чисти зъби – с удоволствие. Ще бъда първата Мечешка четка зъби!

-         А аз – първата Мечка, която си мие зъбите. – казала Мечката и внимателно вдигнала Четка от облия камък, но изведнъж се сетила

-         Ей, ами Паста за зъби?

-         О, ако помолиш правилно някой турист, не вярвам да ти откаже. – усмихнала се четката.

И Мечката и Четката за зъби поели по една горска пътечка, която със сигурност не водела към зъболекарски кабинет.

по идея на дечицата от детското отделение на УМБАЛ „Свети Георги“ Пловдив (7.12.2018) по време на коледната кампания на МАРГАРИТКА и ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ

преразказа Илия Деведжиев

песничка без думи

Тази приказка е написана специално за МАРГАРИТКА и ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ и в първото тяхно приказно аудио издание е прочетена от Христо Мутафчиев..................... Веднъж една Песничка си забрави думичките. Беше хубава песничка и всички я харесваха, но когато се опитваха да я запеят, само тананикаха: “На-на-на, на-на-на...” - Приятна мелодия – казваха хората – но друго щеше да е да знаем и думичките. Песничката тъгуваше, песничката страдаше, песничката място не можеше да си намери от неудобство, че е толкова разсеяна – имаше да помни само два куплета и припев, а пък на – забрави ги! И една сутрин тя се повдигна на пръсти, прекрачи от капака на пианото до перваза на прозореца и скочи в началото на деня да си търси думичките. По клоните на дърветата в захлас пееха птички. Песните им се преплитаха като невидимо въже от мелодии, а думите... уж се чуваше само чик-чирик, пи-пи-пиу и фиу-фит, но Песничката усещаше, че птичките пеят за розовия шал на слънцето, за перлите в тревата на зазоряване, за изумрудените лабиринти на листата и рошавата свобода на полета в теменуженото небе. Но колкото и да се стараеше, Песничката не успя да открие тук своите думички. Тя въздъхна горчиво, избърса очи с измачкано листче от нотна тетрадка и продължи нататък. Нататък имаше градинка, а в средата на градинката имаше фонтанче. Наричаха го Пеещото фонтанче, защото капките падаха отвисоко във водата и пееха “Пинг-пльонг-плинг!”. И в песента им се усещаха хиляди гейзерчета от чиста радост, ментовата прохлада на водните недра и закачливите отблясъци на банда слънчеви зайчета. Ах, и тук Песничката не намери своите думички. И минорно отмина. Привлече я шарена детска площадка. Там две момченца се люлееха на пощуряла люлка. Люлката се мяташе от ляво надясно и от дясно наляво, от долу до горе и от горе до долу. Децата крещяха с пълно гърло: “Па-пам-парам, тирим-ти-тим!” а люлката старателно скърцаше в такт. Още една песен без думи, каза си Песничката, но прекрасно усещаше, че те пеят за безгрижния летен ден по къси панталонки, за стипчиви зелени сливи в джобовете и за играта, сладка като захаросан бадем с шоколадова черупка! Ах, нашата Песничка чувстваше всичко това, но думичките ѝ, подредени в куплетчета и припев като войници на ритъма и хармонията, ги нямаше... Тя съвсем се натъжи и преглътна сълза, солена като последния фъстък от кесийката. После се врътна на петичката на рефрена си и се стрелна право нагоре в небето. Спря чак на последния етаж на един висооок-висок блок – по-висок от оглушалите от птичи песни дървета, по-висок от пóлета на детската люлка, по-висок от най-високия тон на нашата отчаяна Песничка. - Ето тук ще си поплача на спокойствие - помисли Песничката и кацна на терасата. Едва тогава забеляза, че на парапета се е опряло едно хубаво момиче. То гледаше издигащото се слънце, пиеше чай от голяма чаша и бързо драскаше нещо в един красив бележник. Песничката се промъкна зад гърба му и любопитно надникна. Моливът на момичето тичаше по бледожълтия лист: Слънцето нали е птица с розови крила? То е ласкава зеница, полет на пчела. Цвете огнено в косата на усмихнат ден, отражение в реката на листо от клен. Слънцето е златна песен на небесен хор от концерт чудесен в синия простор................................... - Хей, хей, хей! – възкликна Песничката – това са точно моите думички! А момичето се усмихна, без да я забелязва и започна да си тактува с молива: - На-на-на, на-на-на...

защо морето е солено

Стара магьосница с кърпена шапка прочела в опърпана стара тетрадка, че няма по-вкусен от морския чай изпит не на бряг, а сред морски безкрай. Веднага замислила чайна разходка сред водната шир със чайник и лодка. Здраво излъскала стария чайник, на морския бряг сбрала биле-омайник, после от рафтчето смъкнала тя чаша на ярки засмени цветя, лодка избрала удобна и лека и по сребристата лунна пътека стигнала чак до открито море. Край мачтата се настанила добре, запарила чая и в чаша отляла, мириса вдъхнала тръпнеща цяла и тъкмо да сръбне от топлата сладост глътка ухаеща билкова радост, съдбата по свой неочакван каприз ѝ пратила палав предутринен бриз. Той грабнал ѝ островърхата шапка, кърпена като панаирджийска палатка, високо над лодката я завъртял, на пумпал със нея си поиграл, после надул я като фуния, носил я като летяща чиния първо наблизо, после далече, така че почти не се виждала вече. Магьосницата се видяла във чудо – дали да преследва ветрището лудо или все пак да си пийне от чая? Мигала, мислила ама накрая ядосана грабнала свойта метла и под облещена пълна луна в нощта се понесла героинята наша, зарязала в лодката чайник и чаша, своята кърпена шапка да гони – по скъпа била ѝ от шапки милиони. Пък бризът със шапката спрял да лудува, духнал далече платна да надува и шапката взела да пада сама към морската синя студена вода. Първо си гребнала мъничко пяна от гребена на вълничка засмяна, глътка по-дълга после отпила, накрая, останала сякаш без сила, се потопила на бърза ръка в тъмната бездна без вест и следа! Онази магьосница се разбесняла, викала плакала, страшно крещяла, обаче уви – и с магична метла не може да се лети под вода. Но тя тъй си искала старата шапка с кръпки като катунарска палатка, която ѝ носела черен късмет, че свикала мигом магичен съвет. На него дошли черна котка и бухал и чули от нея как бризът задухал, как шапката грабнал и как на игра я потопил във дълбока вода. Бухалът мигнал с големи очища, позавъртял се като пате в кълчища, но полезен съвет така и не дал. Магьосницата се потопила в печал, ала тогава черната котка се поразтъпкала с черна походка, извила пред бухала котешки гръб, сиреч – Приятелю, много си тъп! И мигом предложила просто решение за отмъщение и шапкоспасение: - С магия в гърне, търкулено по склона да се извикат сто хиляди слона, които да топнат хоботи в морето и да засмучат от него додето там не остане и капка вода и всичко пресъхне. Така на магьосницата ни ще остане на дъното своята шапка да хване. Речено-сторено! Абра кадабра, миши мустачки, стъклена брадва, кравешка торта, пух от соколи, пуешка човка, лъвски сополи, семки от диня, ръждива корона – елате при мене сто хиляди слона! Докато мигнали – ето ги, ето – слоновете обградили морето, смукали жадно и ето на – морето останало без вода – слоновете я изпили до капка. Магьосницата грабнала своята шапка и на метлата си отлетяла. А морската менажерия цяла на сухо запляскала – Ще се мре, без вода щом остана наш’то мило море! О, ужас, катастрофа, мор! Спасение не види взор! Какъв трагичен жален край заради малка чаша чай.... Ах, чакайте, каква находка! Забравихме онази лодка, в която чайникът изстина, магьосницата щом замина! Когато морският покой бил нарушен от слонопой, надолу заедно с водата потъвала и тя, горката и най накрай с последен плясък, полегнала на мокър пясък, се наклонила настрана. В тоз миг от чайника вода започнала да се излива на струйка тънка, слаба, крива, но непрекъсната. - Магия! – би казал някой достелия и няма да сгреши ни грам, защото онзи чайник там магьоснически бил все пак! Той текъл от зори до мрак дорде напълнил пак морето чак до ръба на бреговете. Ах, радост, рибешки възторг! И рибите запели в хор – акули, попчета, хамсии, делфини, скатове, скумрии, калкани, златоперки, раци, и карагьози и лавраци, змиорки, мрени и мерлузи, и октоподи и медузи, и морски кончета и миди – възторг окото ти да види! Ще питате – Как риби пеят? Та всички знаят – те немеят! Но вижте – ноти те издишат – с мехурчетата песен пишат! А всеки музикален ред с какво започват най отпред? С ключ сол започват – то се знае! Солта в морето от това е.

бялата мечка и пеперудата (ММ)

Приказка, създадена на 25 април 2012 с децата от училище АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ, пресъздадена с Оги Балканджиев и децата от Ателие ММ в МОЛ Русе на 10 март 2018. , , Веднъж на северния полюс попаднала една пеперуда. Циклон ли я завлякъл там, зъл магьосник ли я телепортирал – не се знае. Знаем само, че: над прозрачни диамантни ледове и равнини смразени с векове, над щърбави като триони диви зъбери с наточени като ками пиратски ръбове, където в сивата камбана на небето единствен северният вятър шета, където на пръсти (дори без кутрето) броят се вяло избелели цветовете, се случило неслучвало се чудо – във полет шарен затрептяла пеперуда! Но вместо в миг да се превърне в леден пашкул, пеперудата полетяла над смразената бяла пустиня, като безгрижно махала с обагрените си с разноцветни точки крилца. И дали от свирепия студ или от проклетия, точките й започнали да се отлепят и да се реят с поривите на северния вятър като оцветени снежинки. Момент, снежинки ли? О не, ярките пеперудени точки съвсем не били безопасни за полярния пейзаж като снежинки! Където попаднели – ледът започвал да се топи. Навсякъде, където преминела пеперудата, задимявали малки ледени кратери, които постепенно се разширявали, допирали се един до друг и превръщали цели айсберги в парчета швейцарско сирене. Един бял мечок, който цял ден преследвал тюлени под дебелите ледове на северното море, изскочил през една от тези пеперудени дупки, точно когато си мислел, че въздухът няма да му стигне. Като си поел дъх, се огледал наоколо и ахнал - навсякъде виждал големи езера от разтопени ледове. Заплувал към къщи, но съвсем се изтощил – с труд намирал по някое парче лед, на което да си почине. Едвам стигнал до двореца на Ледената Кралица. А там два тюлена ловко улавяли върху носовете си шарените пеперудени точки и пазели двореца от разтопяване, без да знаят откъде се е появило това бедствие. Ах каква беда на точки гадни полюса ни бял нападна! Като циркови артисти пазим бели, хладни, чисти на двореца бреговете. Но кажете ни, кажете, докога да продължаваме? Взехме да се изморяваме! Белият мечок се втурнал в двореца и се поклонил на Ледената кралица: - Ваше превъзходителство, какво става? Цял живот съм ви пазил от какви ли не беди, но сега не знам кого да захапят зъбите ми, кого да разкъсат ноктите ми! - Мили мой мечо, Магьосникът със снежната брада разбра откъде идва бедата. Пеперудата, чиито точки топят ледовете ни, е въздушна магия, създадена за да погуби Северната земя. Могат да я спрат само останалите два елемента – лед и огън. Трябва да се допре Вледененият Камък на полюса до Огнения Камък на топлите страни. - Кралице моя, Вледененият Камък на полюса е на дъното на Ледовития океан, дори аз не мога да стигна до там и да се върна жив. А за Огнения Камък на топлите страни за първи път чувам. В този момент лавина разтопени ледени късове от покрива на двореца се изсипала върху мечока и го понесла към дълбините на Ледовития океан. На дъното му той видяла да блести Вледененият камък на полюса. Грабнал го и докато се чудел как ще изплува обратно, околните скали се раздвижили, подели го, от заоблените им гърбове бликнали струи спасителен въздух и докато се усети, мечокът изплувал на повърхността. Скалите се оказали два прастари кита – пазители на Вледенения камък. Те запели Великата песен на китовете и от всички страни към тях заплували кашалоти, сини китове, бели китове, косатки, нарвали и белуги. Белият мечок се почувствал като пинчер на събор на санбернари. Към тях се приближил един огромен кит, целият обрасъл с раковини и водорасли, под които прозирали безброй белези. Той издухал в ледения въздух такъв гейзер, че над тях се образувал чадър, който ги пазил от падащите пеперудени точки, докато той говорел: - Към Екватора с градус висок плувай смело, ти славен мечок! Мисия имаш страшна, опасна. Чака те битка със напаст ужасна, но ти си надеждата наша последна -иначе край със страната ни ледна! И всички китове издухали грандиозни фонтани. Те издигнали Белия мечок високо над пеперудата, която продължавала да ръси полюса със своите размразяващи точки. Пренесли го заедно с Вледенения камък чак до Нюфаундленд, където течението Гълфстрийм започва своя път на юг. Белият мечок се понесъл с мощните му струи към топлите страни да търси Огнения Камък. Дълго плувал, водите ставали все по-топли, из тях щъкали морски създания, каквито той никога не бил виждал, но определено ставали за похапване, та не умрял от глад. Най-после наближил Екватора. Разбира се, във водата нямало червена панделка, която да показва къде минава той, но всички морски създания много добре знаят кога преминават през невидимите линии на земята, наречени Полярна окръжност, Гринуички меридиан или Екватор. Тъкмо започнал Белият мечок да се чуди как ли ще разбере къде да търси Огнения камък и някой се нахвърлил върху него. Ах, какво страшилище бил неочакваният нападател - лапите му били от топки лава, главата му била огнедишащ сешоар, а опашката му – шнурът на сешоара. Това било Ужасното Топлолюбиво Чудовище! - Я, каква е таз къделя от изпрана бяла вълна? Като торта от “Неделя” ей сега ще я погълна. Нищо, че вместо черешка носи нещо ледно, тежко! И Ужасното Топлолюбиво Чудовище посегнало с огнените си лапи към Вледенения камък. Мечокът се замятал, като че ли играе ръгби и успял да го опази, но тогава Чудовището започнало да нагрява и без това топлата за Белия мечок вода с главата си – сешоар. Мечокът се гмурнал за да потърси прохладата на дълбочините и забелязал, че опашката-шнур на Топлолюбивото Чудовище се проточва до един подводен вулкан и е включена в кратера му. Той хванал щепсела и го изтеглил! В този миг главата на Топлолюбивото Чудовище се изключила. Мечокът изплувал и насочил Вледедения камък към огнените му лапи. От камъка излезли струи лед и ги угасили. Топлолюбивото чудовище издъхнало и от него изскочило сърцето му – това бил Огнения камък на топлите страни! Белият мечок го грабнал и в този миг водата около него се завихрила в торнадо! То го засмукало и го завъртяло! И вихри водни и въздушни като пелерини плюшени Белия мечок обвили! Чудните стихийни сили като полудял циклон, като луднал тирбушон на възбог го завъртяли, песни елфски му запяли и докато разбере кой, какво и накъде, двата камъка подбрал, в Арктика се озовал! Ах, а на полюса бил останал лед само около двореца на Ледената Кралица! Тюлените с последни сили, като уморени жонгльори от цирка, отбивали цял облак от пеперудени точки. А над тях пеперудата махала неуморно с криле. - О, мой Мечо, ти се връщаш! – извикала Ледената кралица, точно когато една червена пеперудена точка кацнала като испанска роза на прекрасната й рокля от скрежни дантели. Белият мечок захвърлил двата камъка и хукнал да ѝ помага. Огнения камък на топлите страни и Вледененият камък на полюса се търкулнали в един леден улей и се допрели един до друг. В този миг Пеперудата замряла и цопнала във водата. Около нея започнало да се образува ледено поле, а тя се превърнала във пингвин. - Олеле! – викнал пингвинът. – Какво правя на северния полюс!? Та пингвините живеят на южния! Метнал се пингвинът към двата вълшебни камъка и ги сложила под крилете си. И за първи път в света се появил летящ пингвин. Полетял той и казват, че скоро го видели чак на Южния полюс. А какво станало с Белия Мечок? Ами щом вълшебните камъни се докоснали, Белият мечок се превърнал в хубав леден момък. И той се оженил за Ледената Кралица, и двамата царували над ледената пустиня на Северния Полюс чааак до глобалното затопляне.

уж-легенда за Пижо и Пенда

Вярно или не, легендата разказва, че от тази страна на Витоша живеела мома с ненагледна хубост – Пенда! Плитките – черни въжета, веждите – вити змийчета, очите – нощни опали, с пламъци луди горяли, бузите – ружи червени, с малки трапчинки засмени, устата – розова пъпка, имала лека стъпка, снагата – сърна чевръста, кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче, в пазвата - две буйни кончета, ръцете – полет на птица, душата – ясна зорница... Ей такава била Пенда! Отсам и оттатък Витоша се носели приказки за нейната хубост, отсам и оттатък Витоша сватовници и годежари стягали дарове и благи думи – надявали се да я измолят от родителите й за момци, пленени от Пендината прелест без даже да са я виждали. Но баща й бил казал – дорде Пенда не навърти осемнайсет лазарника – сватовници да не вижда! Вярно или не, легендата разказва, че от онази страна на Витоша живеел един момък – с ясна хубост, юнашка сила и благо сърце – Пижо! Косата му – жълта коприна, очите – синя ранина, устата му – все засмяна, зъбите – морска пяна, плещите – два козунака, носещи леко кривака, а пък гърди му юнашки – два меха мощни ковашки... челик му сякаш ръцете – трошат подкови и двете, където му стъпят краката, дупки оставят в земята - юнак над всички юнаци, носили нявга калпаци! Ей такъв бил Пижо! Отсам и оттатък Витоша се носели легенди за неговата хубост и юначество, отсам и оттатък Витоша момите въздишали по него без даже да са го виждали – само по хорските приказки. Въздишала по него и Пенда. Въздишал по нея и Пижо. Ей тъй се влюбили без да са се виждали даже. Ама и то се случило - видели се! Всяка есен на софийското равно поле се правел панаир – всеки да покаже какъв му е дамазлъкът, да продаде, да купи, а после да се повесели от душа, защото - кой ли ще се откаже във един тъжен ден даже да иде на панаира, де без умора и спира пискаща въртележка се върти като смешка, гдето каручка полита сред възторг и възхита и стрелбището тряска, фойерверк гдето бляска и сиропи се леят, и латерните пеят, свирят луди тромбони, кукли черпят с бонбони... и нали, въобще, си прекарваш добре!?... Те на този панаир Пижо и Пенда най-сетне се видели. Че се били влюбили един в друг по хорските приказки само – били. Ама като се видели – ей на това му се вика любов от пръв поглед – все едно всичко наоколо спряло, розови листи се посипали от небето, гъдулки заплакали с нежна струна, а невидим тъпан сякаш удрял ведно с примрелите им сърца – дум-дум... дум-дум... Сърце в сърце.... очи в очи. Видели се Пижо и Пенда, ама и всички наоколо видели че се видели! И се спогледали родителите им.... и Пендиният баща рекъл уж само на Пендина майка: - Че то зимъс нашата мома май навърта 18 лазарника, а стопанке!? Да ми дойдат на онзи русия левент сватовниците, хич и няма да чакам други!.... Ама го рекъл тъй, че и Пижо, и Пенда, и пижовите родители, а че и всички наоколо го чули. Да ви разправяме ли как трепнали двамата млади. Как след панаира и ден, какъв ти ден – и миг не минавало да не мислят един за друг? А имало да се чака – зимата да мине, да се засее, да се ожъне, да се овършее, зимнина да се прави, лозя да се оберат, добитък да се зазими, Димитров ден да мине, та чак тогаз сватба да се прави! Че кое сърце младо толкоз може да чака? И ей на – още не грейнало първото мартенско слънчице, нашите и двамата се грабнали по снега нагоре по Витоша – единият отсам, другият оттам – любовта сякаш с въже ги дърпала. Толкоз напирали барем отдалече да се видят. Ама нали думат хората – любовта е сляпа – от бързане объркали пътеките, дето от деца ги знаели и на – чак под страшния Черни връх се озовали, под най-острата му и стръмна канара – единият отсам, другият от там – не могат да се видят, поне гласовете си чуват - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Измамно е мартенското слънце насред полето, а на връх планина да не говорим. Тъмен облак се спуснал над върха, посипала се суграшица, зъл вятър забрулил – ама къде на голата канара да се скриеш? Понечила Пенда надолу да тръгне – суграшицата като стъкло била покрила скала – аха да се хлъзне в бездната. - Пижо, помощ! – викнала тя! И Пижо разпасал аления си пояс и го метнал през зъбера, хванала се Пенда, та се задържала.... Ама гледа Пижо – трие се червеният пояс на острия като нож ръб – аха-аха да се скъса! Па викнал – - Пендо, сърце мое, поясът се къса, дръж се! И Пенда дръпнала бялата си шамия и я метнала през зъбера, хванал краят й Пижо и го стиснал заедно с края на пояса. Оттатък скалата Пенда стискала другите два края. А ветрилникът, сякаш ядосан, така задухал, такива вихри завихрил, че вдигнал двамата млади във въздуха и ги въртял, и ги въртял... червеният пояс и бялата шамия се усуквали и усуквали, ама не се късали – май по-здрави само ставали от туй, дето един в друг се били вплели. А и двамата млади не пускали – държали здраво краищата, въртели се с вихрушката и си подвиквали за кураж - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Вихрушката си отишла както дошла – изведнъж. По пресуканото червено и бяло Пижо се прехвърлил при Пенда и стигнали някак до селото й без да пускат пояса и шамията. Веднага ли вдигнали сватба, после ли, легендата не казва. Казва само, че нямало човек из шоплука да не разказва тая история. Разправят даже, че самата баба Марта пратила злата вихрушка на Черни връх, пък после, трогната от любовта на младите, я спряла, спасила ги, та чак и фигурките им – белият Пижо и червената Пенда, свързани с пресукано бяло и червено, на мартеничка направила. Тъй ли било всичко с Пежо и Пенда – не знаем. Така е с всички легенди – или ще да е било, или не. Ама на – и до ден днешен наближи ли първият мартенски ден – мартеничките с Пижо и Пенда най се харесват, най се купуват и най се носят.

Сребърната риба

Ах, знаете ли, някога преди безброй лета, толкова отдавна, че чак не знам кога, някъде далече под синьото небе, някъде дълбоко в синьото море, живяла чудна риба със люспи от сребро. На всички морски твари тя правела добро. Обичали я кръглите желирани медузи и рибите-балони с напомпаните бузи, русалки и сирени със рибешки опашки, десетокраки раци с мустаците юнашки и морските звездици, и жабките скокливи, и китове грамадни, делфините игриви, ужасните акули и дребните хамсии, лавраци, сьомги, херинги, опулени скумрии, заспалият калкан, дошъл от Суринам и риба-папагал, родена в Сенегал, ята от морски котки и морските иглички... Бе, както вече казахме – обичали я всички! . А горе под небето си плавали спокойни изящни бели яхти със дълги мачти стройни, със въдици и мрежи безброй рибарски лодки, военни бързи кораби, гемии тежки, кротки и катери, и скутери, с туристи параходи, със ветрила издути старинни платноходи. В един прекрасен ден разчула се мълвата - вълшебна риба от сребро живее във водата! И ето че започнала голяма надпревара - кой рибата ще хване, сребро да натовари? Матроси, водолази, рибари и моряци, най-хитрите умници, последните глупаци излезли във морето със въдици и мрежи, изпълнени със алчност, кроежи и копнежи. Морето се напълнило със лодки, яхти, шхуни. Крещели диво всички като стада маймуни. И няма как да кажем след седмица ли, две ли, че там не сме били, не сме сами видели, един човек изкряскал: – Ей, вижте, той я хвана! И всичките се втурнали към лодката огряна от чудна, ясна, мека сребриста светлина. И всеки искал рибата да грабне във ръка. Опрели борд до борд, от алчност запленени напирали към чудото свирепи, озверени, пък онзи, що я хванал, от страх се разтреперил, на мачтата с една ръка едвам се покатерил, а с другата повдигнал в самото чак небе безценния си улов... И някой викнал “Не!” Но късно, късно... ето – над тъмната вода рибата заплувала и станала Луна. Изронените люспи по нейните следи се пръснали навсякъде и станали звезди... Виж - със сребро бродирана е всяка ясна нощ и таз легенда казва отде е тоз разкош. До днес тъгува горе Рибата-Луна по времената чудни в дълбоката вода. Но щом поиска тя да се слезе от небето съглежда от високо из всичките морета флотилиите кораби и лодки на човека, прорязващи бразди по лунната пътека със тралове, серкмета, таляни, аламани и всеки само чака среброто ѝ да хване. И тя горката гасне, линее, изтънява. Дори ликът ѝ бледен от скърби потъмнява и само отдалече с лъчи прозрачни гали вълните кротки, меки, във тъмното заспали. И тази нежна ласката в съня си доловили, на пръсти те се вдигат към нея с всички сили. Но в себе си понесли милиарди раци, риби, успяват да залеят едвам скалите криви. Остават там за малко, а после пак се връщат да си поплачат скришом във морската си къща Така като навито от някой бог махало, дали е Черно, Жълто, Червено или Бяло, люлее се във ритъм морето необятно – насам му викат прилив, а отлив на обратно.

малката елхичка

Приказка, създадена по проекта МАРГАРИТКА – ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ на 22 ноември с дечицата и родителите в детското отделение на Клиника по Педиатрия, Пловдив .................................................... В една далечна гора живеела една прекрасна малка елхичка. С първия сняг тя получила писмо от Дядо Коледа, в което той я определил за Първата Коледна Елха. Трябвало да се накичи с най-красивите едновремешни играчки и първа да се яви пред децата за празника. Това било нещо прекрасно, нещо за което мечтаела всяка малка елхичка, но точно тя, избраната, не се зарадвала. Защото красивите стари играчки били стъклени, а никой не знаел, че тя има алергия към стъклото. Достатъчно било до клончетата ѝ да се докосне и най-малкото стъклено кристалче и тя започвала да киха. От това прекрасните сребърно-зелени иглици започвали да се ронят, а кой би се зарадвал на една проскубана елха? Малката Елхичка дълго криела своята тайна, но един ден нейната баба Мура решила да я нагизди с най-скъпоценните си старинни стъклени украшения. Още с първото докосване на семейните съкровища Елхичката се разкихала и свежите ѝ иглици се посипали по пода. Баба Мура веднага записала час в горската елхова клиника и на другия ден двете иглолистни дървета – старото и младото - се отправили на път. Но старата гора била населена с най-различни същества – някои от тях ги обичали, други само мислели как да им навредят. Точно по средата на пътя към клиниката, двете дървета били пресрещнати от най-злия си враг – Боромор. На очите си той имал тенекиени очила, за да не вижда красотата на дърветата. Едната му ръка била остра брадва, а другата – ужасна горелка, която можела да изпепели дори най-големия бор само с един дъх. Боромор усетил приближаването им само по мириса на смола, замахнал с ръката-брадва и посякъл едно огромно дърво. Дебелото му стебло затворило пътя, а в добавка чудовището пуснало в действие и другата си ръка, та подпалило клоните му. Малката елхичка и баба Мура ужасени се дръпнали назад и се зачудили как да достигнат до горската елхова клиника. В този напрегнат момент от таен подземен проход се показало едно от джуджетата на дядо Коледа и им разкрило тайната на Боромор – той не можел да помръдне от мястото си - преди години бил прикован там от Горската Фея, за да не може да унищожи всички борове в гората. Баба Мура се замислила и си припомнила всички тайни пътечки, по които като деца се промъквали към света на хората, за да надничат там и преди Коледа. Повела малката елхичка по една от тях, стигнали благополучно до клиниката и там добрият доктор Боромир написал специална рецепта – малката елхичка трябвало да бъде украсена с играчки, които не са от стъкло. По тайните пътечки баба Мура върнала внучката си вкъщи, отворила старите ракли и извадила коледната украса. Бързо отделила всички стъклени играчи и оставила само чудни коледни украшения от вълна, дърво, пуканки, конци, перца, сухи цветя и орехови черупки. И започнало Голямото Коледно Украсяване. Най-добрата им семейна приятелка била една чудна звезда, която всяка Коледа грейвала на върха на елхата. Но никой не подозирал, че тя всъщност ужасно завиждала на иглолистното семейство задето те цяла година се радвали на летните слънчеви ласки, есенната песен на вятъра, зимната феерия на снежинките и пролетния танц на клоните, докато тя имала само десетина празнични дни, след което за цяла година потъвала в тъмата на кутията за коледни играчки. Тази звезда тайничко скътала в кухината си едно дребно стъклено мънисто и когато баба Мура я взела с треперещи от вълнение клончета и я поставила на върха на нашата малка Елхичка, алергията я нападнала свирепо, тя потръпнала и кихнала толкова силно, че игличките ѝ се стреснали, вместо да паднат, се вопчили по силно в клончетата, а коварната звезда и скритото в нея стъклено манисто отхвръкнали и се разбили в един камък на малки късчета. Домашната метла веднага се разшетала, насмела ги върху старата лопатка и тя ги изхвърлила навън, където вече се чувала веселата глъчка на децата. В този момент нещо в комина изтрополило, вдигнал се облак пепел и... ето ти го дядо Коледа! - Каква прекрасна елха! – извикали децата. - Така е! – усмихнал се дядо Коледа – Хо-хо-хо!