четвъртък, 18 февруари 2010 г.

солена приказка




В един кротък следобед с дъх на крокан две кресливи ноти изскочиха от носа на дремещия в креслото Татко, кривнаха край Масата и важно-влажно заключиха Солницата с ключ сол. После заминаха на солфеж и забравиха да се върнат.
Солницата обичаше да соли соло и за това не се надяваше на солидарност нито от Мелничката за Черен Пипер, нито от Захарницата, а за Оцетницата и Оливерницата да не говорим! Щом дойдеше време за вечеря, те спокойно щяха изпълнят задълженията си, без въобще да ги е грижа, че Солницата е заключена с ключ сол от някакви си палави ноти и не може да изръси нито зрънце сол.
- Трябва да уловя звук със същия тон и да се отключа! – трескаво си мислеше Солницата. – Или да хвана солариума!
Да, една слънчева баня можеше да направи ключалката на нотите толкова крехка, че две три тръсвания лесно да я счупят, но беше два без пет и Слънцето вече грееше в Другия Прозорец.
На всичкото отгоре Татко се събуди. Издуха носа си и затвори останалите сънливи ноти в салфетка на безгрижни оражеви цветя. И замина на работа. Трагедия! На Печката тихо вреше вечерята без прашинка сол. А за солта, ако искате да знаете, са се водили войни! Дори семейни! Всяка Майка знае, че една безсолна манджа може да й излезе солено!
- Солени Боже! – молеше се Солницата. – Изпрати ми една единствена нотичка!
Но в Кухнята цареше необичайна тишина. Солницата усети, че от притеснение ще се изпоти отвътре, но си стегна капачката – само вътрешна влага и липсваше сега – запушена Солница с влажна сол – представяте ли си!?
- Влезте ми в положението, изсвирете нота две! – молеше се безгласно Солницата, но Канарчето спеше, пъхнало глава под крилото си, Радиото мълчеше, все едно си е глътнало батериите, колите като никога минаваха под прозореца без нито веднъж да надуят клаксона, а всички аларми сякаш нарочно бяха изключени. Не звънваше ни телефон, ни gsm, никой не си подсвиркваше ... и нито нотичка не се вясваше наоколо, та да врътне обратно проклетия ключ сол! Само Часовникът на стената безучастно потракваше и придърпваше към Кухнята времето за вечеря.
Необичайната кухненска тишина бавно се превръщаше в обичайна и Солницата съвсем се отчая.
И точно тогава на Мама случайно й се припи чай, а не кафе! Тя влезе в кухнята и сложи Малкия Пеещ Чайник на най-малкия Котлон с червената точка.
- Ча-кай! Ча-кай! – отчетливо зачатка Часовникът и Солницата затаи дъх ... Но Мама сякаш не го чуваше! Тя вдигна капака на задрямалата Тенджера, взе Дървената Лъжица, гребна, духна, опита, намръщи се и взе заключената Солница.
Край! Срам и позор! Толкова години вярна служба без нито едно запушване и овлажняване на солта, а сега ...
Мама наведе Солницата над Тендежерата и тръсна ... Ах!
И в този миг от чучура на Малкия Пеещ Чайник се понесе весел чист тон, направи закачлив пирует над печката и небрежно врътна ключ сол в дупките на Солницата!
-Сол-сол-сол! – понесоха се над Тенджерата малките
бели кристали. Честта на Солницата беше спасена!
- Йе-йе-йе! – танцуваше тя в ръката на Мама и въпреки че беше с главата надолу, крещеше на всички в Кухнята – Хей, разбрахте ли? Музиката е солта на Живота!


http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=34929

Няма коментари:

Публикуване на коментар