понеделник, 5 февруари 2018 г.

Сребърната риба

Ах, знаете ли, някога преди безброй лета, толкова отдавна, че чак не знам кога, някъде далече под синьото небе, някъде дълбоко в синьото море, живяла чудна риба със люспи от сребро. На всички морски твари тя правела добро. Обичали я кръглите желирани медузи и рибите-балони с напомпаните бузи, русалки и сирени със рибешки опашки, десетокраки раци с мустаците юнашки и морските звездици, и жабките скокливи, и китове грамадни, делфините игриви, ужасните акули и дребните хамсии, лавраци, сьомги, херинги, опулени скумрии, заспалият калкан, дошъл от Суринам и риба-папагал, родена в Сенегал, ята от морски котки и морските иглички... Бе, както вече казахме – обичали я всички! . А горе под небето си плавали спокойни изящни бели яхти със дълги мачти стройни, със въдици и мрежи безброй рибарски лодки, военни бързи кораби, гемии тежки, кротки и катери, и скутери, с туристи параходи, със ветрила издути старинни платноходи. В един прекрасен ден разчула се мълвата - вълшебна риба от сребро живее във водата! И ето че започнала голяма надпревара - кой рибата ще хване, сребро да натовари? Матроси, водолази, рибари и моряци, най-хитрите умници, последните глупаци излезли във морето със въдици и мрежи, изпълнени със алчност, кроежи и копнежи. Морето се напълнило със лодки, яхти, шхуни. Крещели диво всички като стада маймуни. И няма как да кажем след седмица ли, две ли, че там не сме били, не сме сами видели, един човек изкряскал: – Ей, вижте, той я хвана! И всичките се втурнали към лодката огряна от чудна, ясна, мека сребриста светлина. И всеки искал рибата да грабне във ръка. Опрели борд до борд, от алчност запленени напирали към чудото свирепи, озверени, пък онзи, що я хванал, от страх се разтреперил, на мачтата с една ръка едвам се покатерил, а с другата повдигнал в самото чак небе безценния си улов... И някой викнал “Не!” Но късно, късно... ето – над тъмната вода рибата заплувала и станала Луна. Изронените люспи по нейните следи се пръснали навсякъде и станали звезди... Виж - със сребро бродирана е всяка ясна нощ и таз легенда казва отде е тоз разкош. До днес тъгува горе Рибата-Луна по времената чудни в дълбоката вода. Но щом поиска тя да се слезе от небето съглежда от високо из всичките морета флотилиите кораби и лодки на човека, прорязващи бразди по лунната пътека със тралове, серкмета, таляни, аламани и всеки само чака среброто ѝ да хване. И тя горката гасне, линее, изтънява. Дори ликът ѝ бледен от скърби потъмнява и само отдалече с лъчи прозрачни гали вълните кротки, меки, във тъмното заспали. И тази нежна ласката в съня си доловили, на пръсти те се вдигат към нея с всички сили. Но в себе си понесли милиарди раци, риби, успяват да залеят едвам скалите криви. Остават там за малко, а после пак се връщат да си поплачат скришом във морската си къща Така като навито от някой бог махало, дали е Черно, Жълто, Червено или Бяло, люлее се във ритъм морето необятно – насам му викат прилив, а отлив на обратно.

неделя, 10 декември 2017 г.

малката елхичка

Приказка, създадена по проекта МАРГАРИТКА – ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ на 22 ноември с дечицата и родителите в детското отделение на Клиника по Педиатрия, Пловдив .................................................... В една далечна гора живеела една прекрасна малка елхичка. С първия сняг тя получила писмо от Дядо Коледа, в което той я определил за Първата Коледна Елха. Трябвало да се накичи с най-красивите едновремешни играчки и първа да се яви пред децата за празника. Това било нещо прекрасно, нещо за което мечтаела всяка малка елхичка, но точно тя, избраната, не се зарадвала. Защото красивите стари играчки били стъклени, а никой не знаел, че тя има алергия към стъклото. Достатъчно било до клончетата ѝ да се докосне и най-малкото стъклено кристалче и тя започвала да киха. От това прекрасните сребърно-зелени иглици започвали да се ронят, а кой би се зарадвал на една проскубана елха? Малката Елхичка дълго криела своята тайна, но един ден нейната баба Мура решила да я нагизди с най-скъпоценните си старинни стъклени украшения. Още с първото докосване на семейните съкровища Елхичката се разкихала и свежите ѝ иглици се посипали по пода. Баба Мура веднага записала час в горската елхова клиника и на другия ден двете иглолистни дървета – старото и младото - се отправили на път. Но старата гора била населена с най-различни същества – някои от тях ги обичали, други само мислели как да им навредят. Точно по средата на пътя към клиниката, двете дървета били пресрещнати от най-злия си враг – Боромор. На очите си той имал тенекиени очила, за да не вижда красотата на дърветата. Едната му ръка била остра брадва, а другата – ужасна горелка, която можела да изпепели дори най-големия бор само с един дъх. Боромор усетил приближаването им само по мириса на смола, замахнал с ръката-брадва и посякъл едно огромно дърво. Дебелото му стебло затворило пътя, а в добавка чудовището пуснало в действие и другата си ръка, та подпалило клоните му. Малката елхичка и баба Мура ужасени се дръпнали назад и се зачудили как да достигнат до горската елхова клиника. В този напрегнат момент от таен подземен проход се показало едно от джуджетата на дядо Коледа и им разкрило тайната на Боромор – той не можел да помръдне от мястото си - преди години бил прикован там от Горската Фея, за да не може да унищожи всички борове в гората. Баба Мура се замислила и си припомнила всички тайни пътечки, по които като деца се промъквали към света на хората, за да надничат там и преди Коледа. Повела малката елхичка по една от тях, стигнали благополучно до клиниката и там добрият доктор Боромир написал специална рецепта – малката елхичка трябвало да бъде украсена с играчки, които не са от стъкло. По тайните пътечки баба Мура върнала внучката си вкъщи, отворила старите ракли и извадила коледната украса. Бързо отделила всички стъклени играчи и оставила само чудни коледни украшения от вълна, дърво, пуканки, конци, перца, сухи цветя и орехови черупки. И започнало Голямото Коледно Украсяване. Най-добрата им семейна приятелка била една чудна звезда, която всяка Коледа грейвала на върха на елхата. Но никой не подозирал, че тя всъщност ужасно завиждала на иглолистното семейство задето те цяла година се радвали на летните слънчеви ласки, есенната песен на вятъра, зимната феерия на снежинките и пролетния танц на клоните, докато тя имала само десетина празнични дни, след което за цяла година потъвала в тъмата на кутията за коледни играчки. Тази звезда тайничко скътала в кухината си едно дребно стъклено мънисто и когато баба Мура я взела с треперещи от вълнение клончета и я поставила на върха на нашата малка Елхичка, алергията я нападнала свирепо, тя потръпнала и кихнала толкова силно, че игличките ѝ се стреснали, вместо да паднат, се вопчили по силно в клончетата, а коварната звезда и скритото в нея стъклено манисто отхвръкнали и се разбили в един камък на малки късчета. Домашната метла веднага се разшетала, насмела ги върху старата лопатка и тя ги изхвърлила навън, където вече се чувала веселата глъчка на децата. В този момент нещо в комина изтрополило, вдигнал се облак пепел и... ето ти го дядо Коледа! - Каква прекрасна елха! – извикали децата. - Така е! – усмихнал се дядо Коледа – Хо-хо-хо!

вторник, 14 ноември 2017 г.

Феята на неприбраните играчки

Сигурно не знаете какво може да се случи с играчките, които не сте прибрали, иначе никога нямаше да ги оставяте захвърлени в ъгъла, под леглото, насред килима, зад вратата или провесени между краката на масата за гладене. Ами че куклите могат да попаднат в лапите на страшилищата Косодръп и Роклокъс! Камиончетата и количките са заплашени от безмилостните Гумогриз и Катастроф. А страхотевичните Вънтъркул и Пукоспих дебнат всяка изоставена след игра топка! Добре, че някога, да речем в сряда, някъде, да речем на четвъртия етаж, едно дете измисли Феята на неприбраните играчки. Тя намираше нови деца на изоставените играчки, връщаше изгубените у дома, изсушаваше намокрените, зашиваше скъсаните, почистваше изцапаните и винаги опитваше, без да се показва разбира се, да помага на мама и татко да научат детето си да се грижи за играчките. И винаги успяваше!... Е, почти винаги, де. Например собственото ѝ дете... Ах, да, забравих да кажа, че Феята на неприбраните играчки имаше син на име Фифо, който никак не обичаше да си прибира играчките. Разбира се, за да не натъжи мама, той ги прибираше, но не обичаше. Веднъж Феята на неприбраните играчки замина в командировка. Ами да, даже на феите им се налага да ходят в командировка – повикаха я да замества Феята на зъбките, на която спешно трябваше да се направи пломба на трети-долен-ляво-кариес. Та, Феята на неприбраните играчки замина и остави Фифо да се грижи не само за своите играчки, ами и за всички други, които Феята беше прибрала за през нощта. Момчето си игра безгрижно цял следобед, вечерта похапна фейска франзелка с кашкавал от млякото на Кравата Която Прескочи Луната, после си пусна “Играта на играчките” 4 и накрая заспа с дрехите сред разхвърляните по дебелия мъхест килим кукли, камиончета, мечета, жирафчета, розови понита, пингвини, хиксмени, зетуомъни, хипопотибъри и кабадабъри. И тогава в средата на нощта, когато щурците забравиха нотите на вечната си песен, когато бухалите избухаха всичките си дрезгави “Буху!”, когато Луната прибра последните си сънени лъчи, в стаята се промъкна... Похитителят на разхвърляните играчки? Доброволният Подредител? Вещицата от последния етаж?... Не-е-е! В стаята се промъкна един сън, който се беше родил голям и никога не беше получавал играчки. Затова страшно завиждаше на децата, на които трябваше да се присъни. Сънят зяпна при вида на купчините играчки по пода и много се ядоса на заспалия сред тях Фифо: - И това ми било син на Феята на неприбраните играчки! – намуси се той и вместо да присъни на момчето приготвените Голямо Тревотъркаляне, Ухилено Слънчевозайчене и едно Елфско Междуцветно Прехвръкване, отвори една малка кутийка от тъмно като нощта дърво и.... ... някой хвана спящия Фифо за ръцете и го издигна във въздуха. Той отвори очи и се видя в лапите на огромен плюшен мечок, който го притисна в такава прегръдка, че го остави без дъх. След като го нагушка здраво, мечокът пъхна Фифо в ученическата си раница, после размисли, извади го, сложи на негово място буркан мед и изскочи навън през прозореца. Момчето постоя подпряно на сандъка за дърва, потънало в пълна почуда. Накрая реши да отиде до кухнята и да пийне водичка против стресване, както го беше учила баба му – Феята на старите полезни домашни книжки. И чак тогава се уплаши истински – краката му бяха станали като парцалени и не помръднаха, ръцете му висяха като пришити, не можеше даже да извика, защото устата му беше застинала в глупава вдървена усмивка. В този момент се чу едно бодро “Би-бииип!” и иззад печката се зададе голям-преголям камион с кран. Кранът провеси кука, закачи Фифо за яката и го метна в каросерията. Камионът даде газ и се юрна из къщата. Блъскаше се в каквото му попадне и на всеки удар весело викаше “Иу-иу-иу, катастрофа с два картофа!”, а Фифо се мяташе из каросерията като чучело, без да може да се хване някъде. Най-накрая камионът направи толкова рязък завой, че момчето изхвръкна и тупна зад панера с прането до една гигантска шарена обувка със звънче на острия нос. Една грамадна ръка в бяла ръкавица го хвана под мишница и го вдигна на масата. Към него се приближи огромно боядисано лице с червен нос: - Започва нашето цирково представлениеееее! Аааааплодисменти за палячото Фифонииии! – викна дебело начервосаната уста и Фифо беше понесен по масата, подхвърляха го из въздуха, навеждаха го за поклон и раздаваха въздушни целувки с отпуснатите му като тесто ръце. Накрая на грамаданския клоун това му омръзна и той захвърли момчето на дивана: - Ти си един много скучен клоун и напускаш шоуто сега! На дивана, който беше станал твърде висок, още по-твърде дълъг и най-твърде широк, седеше великанска, издокарана в дантели и воали кукла. Тя обърна къдравата си глава към Фифо, мигна с клепачи колкото капаци на прозорци и го взе в скута си. - Хайде кажи “Ма-ма”! – каза с ужасно глезен глас куклата и го залюля на коленете си като панаирджийска гондола – Кажи “Ма-ма, ма-ма”! Олеле, помисли си Фифо, играчките си играят с мен! Майчице! Мамо! И си го помисли толкова силно, че устата му най-после се разлепи и той продума дрезгаво - Мамоооо... - Браво! – каза куклата – А сега ще те нахраня. - Мамичкоооо! Помоооощ! – викна Фифо с пълен глас, ръцете и краката му се раздвижиха, той се отскубна от ръчищата на куклата, скочи на пода и хукна без да гледа накъде. Бухна се със всичка сила в бюфета, стъклата потрепераха, от най-горната лавица тупна големият будилник с лъскавите камбанки и зазвъня стреснато. И Фифо се стресна, но най-много се стресна сънят. Ха, забравихте ли за него? Онзи сън, който се беше родил голям и никога не беше получавал играчки. Същият, който преди малко се промъкна в стаята на Фифо и му присъни всичко това. Та този сън така се стресна от звъна на будилника, сънищата никак не обичат будилници, че подскочи чак до тавана. А там висеше единствената играчка на Фифо, която беше винаги на мястото си, защото той не можеше да я стигне дори когато се покатери на стола – капанът за сънища. И хоп – сънят попадна в него! И Фифо се събуди. И Феята на неприбраните играчки се върна от командировка. И разбра всичко само с един поглед. И утеши Фифо. И освободи съня. И те заедно подредиха играчките. И пиха липов чай с медени бисквитки. А когато навън разсъмна съвсем и стана време сънят да си ходи, Феята на неприбраните играчки откачи капана за сънища от куката, махна му перцата от кукумявка, изниза огледалните кристали и развърза възелчетата на паяжинката от тънки кончета. На мястото на тези неща закачи два лунни лъча, а между тях – мъничка възглавничка, пълна с междузвездна тишина. - Какво е това? – попита сънят. - Играчка за теб – отговори Феята. Сънят ахна - Играчка? За мен? - Надявам се да ти хареса – усмихната се Феята – това е люлка за сънища. - О, благодаря... благодаря! – прошепна сънят, а усмивката му можеше да накара сто кошмара да се превърнат в розови видения. Какво се случи после с Феята на неприбраните играчки и Фифо? Ами не зная... Но ако някога, да речем в петък, някъде, да речем на детската площадка, срещнете онова дете, което ги измисли – питайте го. Илия Деведжиев

сряда, 25 април 2012 г.

Направи си приказка БЯЛАТА МЕЧКА И ПЕПЕРУДАТА

посрещнахме децата от училище АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ в библиотеката на читалище БЕНКОВСКИ, една изключително богата на детски книжки библиотека
После се преместихме в уютната малка зала на читалището и им разказахме приказка
и започнахме да измисляме наша приказка - БЯЛАТА МЕЧКА И ПЕПЕРУДАТА Веднъж на северния полюс попаднала една пеперуда. Циклон ли я завлякъл там, зъл магьосник ли я телепортирал – не се знае. Но вместо да замръзне в леден клистал, пеперудата полетяла над ледената пустиня и от студа точките й започнали да се отлепят. Където попаднели – ледът започвал да се топи. Там живеела една бяла мечка. Скоро накъдето и да се обърнела – виждала големи езера от разтопени ледове, нямало къде да си почине. Бялата мечка едвам доплувала до двореца на Ледената Кралица. Там два тюлена ловко улавяли летящите точки на пеперудата върху носовете си и пазели двореца от разтопяване. Ледената Кралица казала на Бялата Мечка, че само Вледененият Камък на полюса, допрян до Огнения Камък на топлите страни могат да спрат пеперудата. В този момент лавина от разтопени ледени късове от близкия айсберг се изсипали върху мечката и я понесли към дълбините на ледения океан. На дъното му тя видяла да блести Вледененият камък на полюса. Грабнала го и се отправила на пътешествие към топлите страни да търси Огнения Камък. Дълго плувала, водите ставали все по-топли и малко преди да стигне до екватора, пред нея се изплувало Ужасното Топлолюбиво Чудовище. Лапите му били от топки лава, главата му била огнедишащ сешоар, а опашката му – шнура на сешоара. Мечката се гмурнала дълбоко в топлите води, видяла, че опашката-шнур е включена в един подводен вулкан и я изтеглила от кратера му! В този миг главата на Топлолюбивото Чудовище се изключила. Мечката изплувала и насочила Вледедения камък към огнените му лапи. От камъка излезли струи лед и ги угасили. Топлолюбивото чудовище издъхнало и от него изскочило сърцето му – Огнения камък. Бялата мечка го грабнала и в този миг се озовала отново на северния полюс. Там бил останал лед само около двореца на Ледената Кралица, а пингвините с последни сили, като уморени жонгльори от цирка, отбивали цял облак от пеперудени точки. А над тях пеперудата махала неуморно с криле. Тогава Бялата мечка допряла Огнения камък на топлите страни до Вледененият камък на полюса. Пеперудата замряла във въздуха и цопнала във водата. Около нея изведнъж започнало да се образува ледено поле, а тя се превърнала във пингвин. - Олеле! – викнал пингвинът. – Какво правя на северния полюс!? Та пингвините живеят на южния! Метнал се пингвинът към Бялата мечка, грабнала двата вълшебни камъка и ги сложила под крилете си. И за първи път в света се появил летящ пингвин. Полетял той и казват, че скоро го видели чааак на южния полюс. А Бялата мечка се превернала в хубав леден момък, който се оженил за Ледената Кралица и двамата зацарували над ледената пустиня на Северния Полюс. накрая се разделихме така:

вторник, 24 април 2012 г.

Направи си приказка МРЪСНИЯТ ЧОРАП

По проекта ПРИКАЗКИ В БИБЛИОТЕКАТА - отворени врати на читалищните библиотеки, реализиран с финансовата подкрепа на Национален Фонд Култура, в читалище ХРИСТО БОТЕВ Русе ГРУПА ЗА ДЕТСКИ ТЕАТЪР КАМИЛА разказа на деца от училище БРАТЯ МИЛАДИНОВИ за пътешествето на едно Градче. После децата измислиха своя приказка:
МРЪСНИЯТ ЧОРАП Един чорап бил толкова голям приятел с крака, на който бил обут, че никога не се резделял с него. Разбира се, с времето чорапът доста се вмирисал, но кракът го успокоявал: – Много си си добре така. Освен това, на кого миришеш? На онзи префърцунен друг чорап от чифта ти, който след най-малката разходка навън тича в пералнята! Хич не ти и трябва да го слушаш. Мене ако питаш – най-добре въобще повече да не се виждаш с него! Всъщност самият крак бил миризлив, но защото никак не обичал да се мие, прехвърлял вината върху чорапа. Един ден майката на детето, чиито били кракът и чорапът, влязла в стаята и казала: - Тук вече не може да се диша! Веднага сваляй този чорап да го пусна в пералнята! Що за глупост е да даваш за пране само единия си чорап! Детето дълго се инатило и молило майка си да не се мие поне до другия ден. Накрая майката се съгласила, но понеже на всичкото отгоре детето било много злоядо, поставила условие – или изяжда голямата пица от хладилника, или сваля чорапа за пране и хубавичко си измива крака! Детето се чудело какво да прави, но тогава дошла котката и обещала тя да изяде пицата вместо момчето, ако то й позволи да излиза и се прибира през неговия прозорец. Речено-сторено – момчето изтичало до хладилника, извадило пицата и котката й видяла сметката за нула време. Обаче по кабелите пералнята разбрала от хладилника за измамата и се заканила на другия ден всичко да разкаже на майката. Даже когато детето заспало с един обут крак, чорапът чувал под завивката как заканително вие центрофугата й. Най-накрая се решил, смъкнал се от глезена на крака, внимателно, та да не го събуди, се разлепил от ходилото му и се замъкнал до чекмеджито с чистите чорапи да търси еша си. Другият чорап му казал, че след като е вичи тоооолкова мръсен, дори пералнята не може да го изпере и сигурно майката ще ги изхвърли и двамата. Само Феята на Чистница, която живее в страната на Чистите Чорапи може да помогне. И мръсният чорап тръгнал на път. От нощната лампа по кабелите пералнята разбрала за това и се опитала да убеди входния звънец да събуди всички, но в този момент изгаснал токът и чорапът се измъкнал. В страната на чистите чорапи, която се намирала през две улици на трета, на номер четири, на петия етаж във витрината на седмия щанд, Феята Чистница запушила носа си и повела чорапа към съседния щанд. Взела от там един Вълшебен сапун, който изпирал и измивал завинаги и го научила какво да направи. Чорапът пуснал Вълшебния сапун в дупката си и се върнал вкъщи. Там извикал на помощ другите чорапи, отметнали завивката и полели крака с малко вълшебен сапун. Докато се усети – кракът бил вече завинаги чист! После чорапите заедно с миризливия си събрат насипали в пералнята останалия сапун и всички заедно се метнали в нея. В този момент дошъл токът, пералнята весело се завъртяла и след края на програмата от нея изскочили сума ти завинаги чисти чорапи – мечтата на всяко момче.

сряда, 18 април 2012 г.

направи си приказка - ЖЕРАВЪТ И ГРИВНАТА

По проект ПРИКАЗКИ В БИБЛИОТЕКАТА - отворени врати на читалищните библиотеки (осъществяван със субсидия от Национален фонд КУЛТУРА), Група за детски театър КАМИЛА провокира децата сами да съчинят приказка. Използваме наш вариант на приказните карти на Проп. Това например е нашата карта за СТРАШИЛИЩЕ НЕВИЖДАНО. Нарисува я художникът Огнян Балканджиев.



Днес с децата от русенското училище "Ангел Кънчев" съчинихме тази приказка

ЖЕРАВЪТ И ГРИВНАТА


Жеравът и вълшебната гривна

Имало едно врема един жерав. Като се върал от топлите страни той започнал да поправя старото си гнездо – мъкнал клонки и треви и ги подреждал. Веднъж забелязал на брега някакво блестящо колело – това била гривната на принцесата на тази страна. Жеравът много я харесал и я занесъл в гнездото си, за да го украси.
А в кралството всички търсели гривната – любимият накит на принцесата - и тя направо се разболяла от мъка. Кралят обещал голяма награда.
В двореца живеел един папагал, който уж бил приятел на жерава, но всъщност му завиждал за свободния живот и за това, че може всяка година да отлита на юг.
Веднъж, когато били пуснали папагала да полети с вързан за крака му копринен конец, той се отбил до гнездото на жерава и видял гривната. Веднага я познал, но не казал на жерава, а побързал да се върне в двореца и да докладва на краля. Не му стигнала наградата, ами разказал, че жеравът знае, че без гривната принцесата ще умре и нарочно я откраднал.
Кралят имал един ужасен сфинкс – той имал тяло на лъв, глава на жена с ужасна човка и железни криле. “Иди да убиеш жерава и да върнеш гривната на принцесата!” заповядал му кралят.
В това време жеравът, без нищо да подозира, ловял риба в реката. Хванал една рибка и тъкмо да я погълне тя му казала:
- Пощади ме и ще ти открия страшна тайна! - и рибката разказала на жерава за гривната, коварството на папагала и ужасния сфинкс. – Можеш да победиш чудовището само с вълшебния меч на краля, който е скрит в подводното царство – в тайните тунели на изненадите. Следвай ме и ще ти ги покажа.
В тайните тунели на изненадите жеравът намерил вълшебния меч и много се зарадвал, но в момента, в който го мушнал под крилото си – изведнъж разбрал, че вълшебната му сила е изчезнала – ето това била изненадата на тунелите!
Навън рибката отново помогнала на жерава – казала му да носи на крилото си гривната, когато тръгне на бой със сфинкса.
Когато сфинксът срещнал жерава, той видял вълшебния меч и се изплашил – не знаел, че силата му е изчезнала – и предложил на жерава да премерят сили на канадска борба. Жеравът приел и подал крилото с гривната – то изглеждало като перце пред могъщото желязно крило на сфинкса. Но тогава гривната изведнъж придала страшна сила на жерава и той победил!
Добрият жерав разбрал, че без гривната принцесата може да умре и отлетял към двореца. Върнал гривната на принцесата и тя веднага оздравяла!
А дали жеръвът се превернал в красив принц и се оженил за принцесата !? Или тя му подарила скъпоценния накит и чрез него той намерил най-прекрасната жеравка...???
Не знаем – доизфантазирайте си вие.

четвъртък, 14 април 2011 г.

възхит!

преди две седмици, на рождения ден на Андересен, в мола четохме на децата "Палечка"... поканихме едно момиче от училището по изкуствата в Русе да нарисува илюстрация към приказката, докато ние четем... очаквах що годе добра картинка - все пак детето (11 клас) учи рисуване... но още щом видях скиците, разбрах, че имаме откритие!
ето ги самите скици






и ето го и резултатът, който Нели постигна за около 50 минути пред най-малко 150 чифта детски и родителски очи



щастливи сме, че открихме Нели Друмева! Имаме си млад нов истински илюстратор!
пък ето какво нарисува тя като прочете "Краконджул в костюм" - червеното Чудовище, което глътна ключа



и самия караконджул!



веднага ги инплантирам в приказката!