Сребърната риба

Ах, знаете ли, някога преди безброй лета, толкова отдавна, че чак не знам кога, някъде далече под синьото небе, някъде дълбоко в синьото море, живяла чудна риба със люспи от сребро. На всички морски твари тя правела добро. Обичали я кръглите желирани медузи и рибите-балони с напомпаните бузи, русалки и сирени със рибешки опашки, десетокраки раци с мустаците юнашки и морските звездици, и жабките скокливи, и китове грамадни, делфините игриви, ужасните акули и дребните хамсии, лавраци, сьомги, херинги, опулени скумрии, заспалият калкан, дошъл от Суринам и риба-папагал, родена в Сенегал, ята от морски котки и морските иглички... Бе, както вече казахме – обичали я всички! . А горе под небето си плавали спокойни изящни бели яхти със дълги мачти стройни, със въдици и мрежи безброй рибарски лодки, военни бързи кораби, гемии тежки, кротки и катери, и скутери, с туристи параходи, със ветрила издути старинни платноходи. В един прекрасен ден разчула се мълвата - вълшебна риба от сребро живее във водата! И ето че започнала голяма надпревара - кой рибата ще хване, сребро да натовари? Матроси, водолази, рибари и моряци, най-хитрите умници, последните глупаци излезли във морето със въдици и мрежи, изпълнени със алчност, кроежи и копнежи. Морето се напълнило със лодки, яхти, шхуни. Крещели диво всички като стада маймуни. И няма как да кажем след седмица ли, две ли, че там не сме били, не сме сами видели, един човек изкряскал: – Ей, вижте, той я хвана! И всичките се втурнали към лодката огряна от чудна, ясна, мека сребриста светлина. И всеки искал рибата да грабне във ръка. Опрели борд до борд, от алчност запленени напирали към чудото свирепи, озверени, пък онзи, що я хванал, от страх се разтреперил, на мачтата с една ръка едвам се покатерил, а с другата повдигнал в самото чак небе безценния си улов... И някой викнал “Не!” Но късно, късно... ето – над тъмната вода рибата заплувала и станала Луна. Изронените люспи по нейните следи се пръснали навсякъде и станали звезди... Виж - със сребро бродирана е всяка ясна нощ и таз легенда казва отде е тоз разкош. До днес тъгува горе Рибата-Луна по времената чудни в дълбоката вода. Но щом поиска тя да се слезе от небето съглежда от високо из всичките морета флотилиите кораби и лодки на човека, прорязващи бразди по лунната пътека със тралове, серкмета, таляни, аламани и всеки само чака среброто ѝ да хване. И тя горката гасне, линее, изтънява. Дори ликът ѝ бледен от скърби потъмнява и само отдалече с лъчи прозрачни гали вълните кротки, меки, във тъмното заспали. И тази нежна ласката в съня си доловили, на пръсти те се вдигат към нея с всички сили. Но в себе си понесли милиарди раци, риби, успяват да залеят едвам скалите криви. Остават там за малко, а после пак се връщат да си поплачат скришом във морската си къща Така като навито от някой бог махало, дали е Черно, Жълто, Червено или Бяло, люлее се във ритъм морето необятно – насам му викат прилив, а отлив на обратно.