уж-легенда за Пижо и Пенда

Вярно или не, легендата разказва, че от тази страна на Витоша живеела мома с ненагледна хубост – Пенда! Плитките – черни въжета, веждите – вити змийчета, очите – нощни опали, с пламъци луди горяли, бузите – ружи червени, с малки трапчинки засмени, устата – розова пъпка, имала лека стъпка, снагата – сърна чевръста, кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче, в пазвата - две буйни кончета, ръцете – полет на птица, душата – ясна зорница... Ей такава била Пенда! Отсам и оттатък Витоша се носели приказки за нейната хубост, отсам и оттатък Витоша сватовници и годежари стягали дарове и благи думи – надявали се да я измолят от родителите й за момци, пленени от Пендината прелест без даже да са я виждали. Но баща й бил казал – дорде Пенда не навърти осемнайсет лазарника – сватовници да не вижда! Вярно или не, легендата разказва, че от онази страна на Витоша живеел един момък – с ясна хубост, юнашка сила и благо сърце – Пижо! Косата му – жълта коприна, очите – синя ранина, устата му – все засмяна, зъбите – морска пяна, плещите – два козунака, носещи леко кривака, а пък гърди му юнашки – два меха мощни ковашки... челик му сякаш ръцете – трошат подкови и двете, където му стъпят краката, дупки оставят в земята - юнак над всички юнаци, носили нявга калпаци! Ей такъв бил Пижо! Отсам и оттатък Витоша се носели легенди за неговата хубост и юначество, отсам и оттатък Витоша момите въздишали по него без даже да са го виждали – само по хорските приказки. Въздишала по него и Пенда. Въздишал по нея и Пижо. Ей тъй се влюбили без да са се виждали даже. Ама и то се случило - видели се! Всяка есен на софийското равно поле се правел панаир – всеки да покаже какъв му е дамазлъкът, да продаде, да купи, а после да се повесели от душа, защото - кой ли ще се откаже във един тъжен ден даже да иде на панаира, де без умора и спира пискаща въртележка се върти като смешка, гдето каручка полита сред възторг и възхита и стрелбището тряска, фойерверк гдето бляска и сиропи се леят, и латерните пеят, свирят луди тромбони, кукли черпят с бонбони... и нали, въобще, си прекарваш добре!?... Те на този панаир Пижо и Пенда най-сетне се видели. Че се били влюбили един в друг по хорските приказки само – били. Ама като се видели – ей на това му се вика любов от пръв поглед – все едно всичко наоколо спряло, розови листи се посипали от небето, гъдулки заплакали с нежна струна, а невидим тъпан сякаш удрял ведно с примрелите им сърца – дум-дум... дум-дум... Сърце в сърце.... очи в очи. Видели се Пижо и Пенда, ама и всички наоколо видели че се видели! И се спогледали родителите им.... и Пендиният баща рекъл уж само на Пендина майка: - Че то зимъс нашата мома май навърта 18 лазарника, а стопанке!? Да ми дойдат на онзи русия левент сватовниците, хич и няма да чакам други!.... Ама го рекъл тъй, че и Пижо, и Пенда, и пижовите родители, а че и всички наоколо го чули. Да ви разправяме ли как трепнали двамата млади. Как след панаира и ден, какъв ти ден – и миг не минавало да не мислят един за друг? А имало да се чака – зимата да мине, да се засее, да се ожъне, да се овършее, зимнина да се прави, лозя да се оберат, добитък да се зазими, Димитров ден да мине, та чак тогаз сватба да се прави! Че кое сърце младо толкоз може да чака? И ей на – още не грейнало първото мартенско слънчице, нашите и двамата се грабнали по снега нагоре по Витоша – единият отсам, другият оттам – любовта сякаш с въже ги дърпала. Толкоз напирали барем отдалече да се видят. Ама нали думат хората – любовта е сляпа – от бързане объркали пътеките, дето от деца ги знаели и на – чак под страшния Черни връх се озовали, под най-острата му и стръмна канара – единият отсам, другият от там – не могат да се видят, поне гласовете си чуват - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Измамно е мартенското слънце насред полето, а на връх планина да не говорим. Тъмен облак се спуснал над върха, посипала се суграшица, зъл вятър забрулил – ама къде на голата канара да се скриеш? Понечила Пенда надолу да тръгне – суграшицата като стъкло била покрила скала – аха да се хлъзне в бездната. - Пижо, помощ! – викнала тя! И Пижо разпасал аления си пояс и го метнал през зъбера, хванала се Пенда, та се задържала.... Ама гледа Пижо – трие се червеният пояс на острия като нож ръб – аха-аха да се скъса! Па викнал – - Пендо, сърце мое, поясът се къса, дръж се! И Пенда дръпнала бялата си шамия и я метнала през зъбера, хванал краят й Пижо и го стиснал заедно с края на пояса. Оттатък скалата Пенда стискала другите два края. А ветрилникът, сякаш ядосан, така задухал, такива вихри завихрил, че вдигнал двамата млади във въздуха и ги въртял, и ги въртял... червеният пояс и бялата шамия се усуквали и усуквали, ама не се късали – май по-здрави само ставали от туй, дето един в друг се били вплели. А и двамата млади не пускали – държали здраво краищата, въртели се с вихрушката и си подвиквали за кураж - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Вихрушката си отишла както дошла – изведнъж. По пресуканото червено и бяло Пижо се прехвърлил при Пенда и стигнали някак до селото й без да пускат пояса и шамията. Веднага ли вдигнали сватба, после ли, легендата не казва. Казва само, че нямало човек из шоплука да не разказва тая история. Разправят даже, че самата баба Марта пратила злата вихрушка на Черни връх, пък после, трогната от любовта на младите, я спряла, спасила ги, та чак и фигурките им – белият Пижо и червената Пенда, свързани с пресукано бяло и червено, на мартеничка направила. Тъй ли било всичко с Пежо и Пенда – не знаем. Така е с всички легенди – или ще да е било, или не. Ама на – и до ден днешен наближи ли първият мартенски ден – мартеничките с Пижо и Пенда най се харесват, най се купуват и най се носят.