малката елхичка

Приказка, създадена по проекта МАРГАРИТКА – ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ на 22 ноември с дечицата и родителите в детското отделение на Клиника по Педиатрия, Пловдив .................................................... В една далечна гора живеела една прекрасна малка елхичка. С първия сняг тя получила писмо от Дядо Коледа, в което той я определил за Първата Коледна Елха. Трябвало да се накичи с най-красивите едновремешни играчки и първа да се яви пред децата за празника. Това било нещо прекрасно, нещо за което мечтаела всяка малка елхичка, но точно тя, избраната, не се зарадвала. Защото красивите стари играчки били стъклени, а никой не знаел, че тя има алергия към стъклото. Достатъчно било до клончетата ѝ да се докосне и най-малкото стъклено кристалче и тя започвала да киха. От това прекрасните сребърно-зелени иглици започвали да се ронят, а кой би се зарадвал на една проскубана елха? Малката Елхичка дълго криела своята тайна, но един ден нейната баба Мура решила да я нагизди с най-скъпоценните си старинни стъклени украшения. Още с първото докосване на семейните съкровища Елхичката се разкихала и свежите ѝ иглици се посипали по пода. Баба Мура веднага записала час в горската елхова клиника и на другия ден двете иглолистни дървета – старото и младото - се отправили на път. Но старата гора била населена с най-различни същества – някои от тях ги обичали, други само мислели как да им навредят. Точно по средата на пътя към клиниката, двете дървета били пресрещнати от най-злия си враг – Боромор. На очите си той имал тенекиени очила, за да не вижда красотата на дърветата. Едната му ръка била остра брадва, а другата – ужасна горелка, която можела да изпепели дори най-големия бор само с един дъх. Боромор усетил приближаването им само по мириса на смола, замахнал с ръката-брадва и посякъл едно огромно дърво. Дебелото му стебло затворило пътя, а в добавка чудовището пуснало в действие и другата си ръка, та подпалило клоните му. Малката елхичка и баба Мура ужасени се дръпнали назад и се зачудили как да достигнат до горската елхова клиника. В този напрегнат момент от таен подземен проход се показало едно от джуджетата на дядо Коледа и им разкрило тайната на Боромор – той не можел да помръдне от мястото си - преди години бил прикован там от Горската Фея, за да не може да унищожи всички борове в гората. Баба Мура се замислила и си припомнила всички тайни пътечки, по които като деца се промъквали към света на хората, за да надничат там и преди Коледа. Повела малката елхичка по една от тях, стигнали благополучно до клиниката и там добрият доктор Боромир написал специална рецепта – малката елхичка трябвало да бъде украсена с играчки, които не са от стъкло. По тайните пътечки баба Мура върнала внучката си вкъщи, отворила старите ракли и извадила коледната украса. Бързо отделила всички стъклени играчи и оставила само чудни коледни украшения от вълна, дърво, пуканки, конци, перца, сухи цветя и орехови черупки. И започнало Голямото Коледно Украсяване. Най-добрата им семейна приятелка била една чудна звезда, която всяка Коледа грейвала на върха на елхата. Но никой не подозирал, че тя всъщност ужасно завиждала на иглолистното семейство задето те цяла година се радвали на летните слънчеви ласки, есенната песен на вятъра, зимната феерия на снежинките и пролетния танц на клоните, докато тя имала само десетина празнични дни, след което за цяла година потъвала в тъмата на кутията за коледни играчки. Тази звезда тайничко скътала в кухината си едно дребно стъклено мънисто и когато баба Мура я взела с треперещи от вълнение клончета и я поставила на върха на нашата малка Елхичка, алергията я нападнала свирепо, тя потръпнала и кихнала толкова силно, че игличките ѝ се стреснали, вместо да паднат, се вопчили по силно в клончетата, а коварната звезда и скритото в нея стъклено манисто отхвръкнали и се разбили в един камък на малки късчета. Домашната метла веднага се разшетала, насмела ги върху старата лопатка и тя ги изхвърлила навън, където вече се чувала веселата глъчка на децата. В този момент нещо в комина изтрополило, вдигнал се облак пепел и... ето ти го дядо Коледа! - Каква прекрасна елха! – извикали децата. - Така е! – усмихнал се дядо Коледа – Хо-хо-хо!

Феята на неприбраните играчки

Сигурно не знаете какво може да се случи с играчките, които не сте прибрали, иначе никога нямаше да ги оставяте захвърлени в ъгъла, под леглото, насред килима, зад вратата или провесени между краката на масата за гладене. Ами че куклите могат да попаднат в лапите на страшилищата Косодръп и Роклокъс! Камиончетата и количките са заплашени от безмилостните Гумогриз и Катастроф. А страхотевичните Вънтъркул и Пукоспих дебнат всяка изоставена след игра топка! Добре, че някога, да речем в сряда, някъде, да речем на четвъртия етаж, едно дете измисли Феята на неприбраните играчки. Тя намираше нови деца на изоставените играчки, връщаше изгубените у дома, изсушаваше намокрените, зашиваше скъсаните, почистваше изцапаните и винаги опитваше, без да се показва разбира се, да помага на мама и татко да научат детето си да се грижи за играчките. И винаги успяваше!... Е, почти винаги, де. Например собственото ѝ дете... Ах, да, забравих да кажа, че Феята на неприбраните играчки имаше син на име Фифо, който никак не обичаше да си прибира играчките. Разбира се, за да не натъжи мама, той ги прибираше, но не обичаше. Веднъж Феята на неприбраните играчки замина в командировка. Ами да, даже на феите им се налага да ходят в командировка – повикаха я да замества Феята на зъбките, на която спешно трябваше да се направи пломба на трети-долен-ляво-кариес. Та, Феята на неприбраните играчки замина и остави Фифо да се грижи не само за своите играчки, ами и за всички други, които Феята беше прибрала за през нощта. Момчето си игра безгрижно цял следобед, вечерта похапна фейска франзелка с кашкавал от млякото на Кравата Която Прескочи Луната, после си пусна “Играта на играчките” 4 и накрая заспа с дрехите сред разхвърляните по дебелия мъхест килим кукли, камиончета, мечета, жирафчета, розови понита, пингвини, хиксмени, зетуомъни, хипопотибъри и кабадабъри. И тогава в средата на нощта, когато щурците забравиха нотите на вечната си песен, когато бухалите избухаха всичките си дрезгави “Буху!”, когато Луната прибра последните си сънени лъчи, в стаята се промъкна... Похитителят на разхвърляните играчки? Доброволният Подредител? Вещицата от последния етаж?... Не-е-е! В стаята се промъкна един сън, който се беше родил голям и никога не беше получавал играчки. Затова страшно завиждаше на децата, на които трябваше да се присъни. Сънят зяпна при вида на купчините играчки по пода и много се ядоса на заспалия сред тях Фифо: - И това ми било син на Феята на неприбраните играчки! – намуси се той и вместо да присъни на момчето приготвените Голямо Тревотъркаляне, Ухилено Слънчевозайчене и едно Елфско Междуцветно Прехвръкване, отвори една малка кутийка от тъмно като нощта дърво и.... ... някой хвана спящия Фифо за ръцете и го издигна във въздуха. Той отвори очи и се видя в лапите на огромен плюшен мечок, който го притисна в такава прегръдка, че го остави без дъх. След като го нагушка здраво, мечокът пъхна Фифо в ученическата си раница, после размисли, извади го, сложи на негово място буркан мед и изскочи навън през прозореца. Момчето постоя подпряно на сандъка за дърва, потънало в пълна почуда. Накрая реши да отиде до кухнята и да пийне водичка против стресване, както го беше учила баба му – Феята на старите полезни домашни книжки. И чак тогава се уплаши истински – краката му бяха станали като парцалени и не помръднаха, ръцете му висяха като пришити, не можеше даже да извика, защото устата му беше застинала в глупава вдървена усмивка. В този момент се чу едно бодро “Би-бииип!” и иззад печката се зададе голям-преголям камион с кран. Кранът провеси кука, закачи Фифо за яката и го метна в каросерията. Камионът даде газ и се юрна из къщата. Блъскаше се в каквото му попадне и на всеки удар весело викаше “Иу-иу-иу, катастрофа с два картофа!”, а Фифо се мяташе из каросерията като чучело, без да може да се хване някъде. Най-накрая камионът направи толкова рязък завой, че момчето изхвръкна и тупна зад панера с прането до една гигантска шарена обувка със звънче на острия нос. Една грамадна ръка в бяла ръкавица го хвана под мишница и го вдигна на масата. Към него се приближи огромно боядисано лице с червен нос: - Започва нашето цирково представлениеееее! Аааааплодисменти за палячото Фифонииии! – викна дебело начервосаната уста и Фифо беше понесен по масата, подхвърляха го из въздуха, навеждаха го за поклон и раздаваха въздушни целувки с отпуснатите му като тесто ръце. Накрая на грамаданския клоун това му омръзна и той захвърли момчето на дивана: - Ти си един много скучен клоун и напускаш шоуто сега! На дивана, който беше станал твърде висок, още по-твърде дълъг и най-твърде широк, седеше великанска, издокарана в дантели и воали кукла. Тя обърна къдравата си глава към Фифо, мигна с клепачи колкото капаци на прозорци и го взе в скута си. - Хайде кажи “Ма-ма”! – каза с ужасно глезен глас куклата и го залюля на коленете си като панаирджийска гондола – Кажи “Ма-ма, ма-ма”! Олеле, помисли си Фифо, играчките си играят с мен! Майчице! Мамо! И си го помисли толкова силно, че устата му най-после се разлепи и той продума дрезгаво - Мамоооо... - Браво! – каза куклата – А сега ще те нахраня. - Мамичкоооо! Помоооощ! – викна Фифо с пълен глас, ръцете и краката му се раздвижиха, той се отскубна от ръчищата на куклата, скочи на пода и хукна без да гледа накъде. Бухна се със всичка сила в бюфета, стъклата потрепераха, от най-горната лавица тупна големият будилник с лъскавите камбанки и зазвъня стреснато. И Фифо се стресна, но най-много се стресна сънят. Ха, забравихте ли за него? Онзи сън, който се беше родил голям и никога не беше получавал играчки. Същият, който преди малко се промъкна в стаята на Фифо и му присъни всичко това. Та този сън така се стресна от звъна на будилника, сънищата никак не обичат будилници, че подскочи чак до тавана. А там висеше единствената играчка на Фифо, която беше винаги на мястото си, защото той не можеше да я стигне дори когато се покатери на стола – капанът за сънища. И хоп – сънят попадна в него! И Фифо се събуди. И Феята на неприбраните играчки се върна от командировка. И разбра всичко само с един поглед. И утеши Фифо. И освободи съня. И те заедно подредиха играчките. И пиха липов чай с медени бисквитки. А когато навън разсъмна съвсем и стана време сънят да си ходи, Феята на неприбраните играчки откачи капана за сънища от куката, махна му перцата от кукумявка, изниза огледалните кристали и развърза възелчетата на паяжинката от тънки кончета. На мястото на тези неща закачи два лунни лъча, а между тях – мъничка възглавничка, пълна с междузвездна тишина. - Какво е това? – попита сънят. - Играчка за теб – отговори Феята. Сънят ахна - Играчка? За мен? - Надявам се да ти хареса – усмихната се Феята – това е люлка за сънища. - О, благодаря... благодаря! – прошепна сънят, а усмивката му можеше да накара сто кошмара да се превърнат в розови видения. Какво се случи после с Феята на неприбраните играчки и Фифо? Ами не зная... Но ако някога, да речем в петък, някъде, да речем на детската площадка, срещнете онова дете, което ги измисли – питайте го. Илия Деведжиев