уж-легенда за Пижо и Пенда

Вярно или не, легендата разказва, че от тази страна на Витоша живеела мома с ненагледна хубост – Пенда! Плитките – черни въжета, веждите – вити змийчета, очите – нощни опали, с пламъци луди горяли, бузите – ружи червени, с малки трапчинки засмени, устата – розова пъпка, имала лека стъпка, снагата – сърна чевръста, кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче, в пазвата - две буйни кончета, ръцете – полет на птица, душата – ясна зорница... Ей такава била Пенда! Отсам и оттатък Витоша се носели приказки за нейната хубост, отсам и оттатък Витоша сватовници и годежари стягали дарове и благи думи – надявали се да я измолят от родителите й за момци, пленени от Пендината прелест без даже да са я виждали. Но баща й бил казал – дорде Пенда не навърти осемнайсет лазарника – сватовници да не вижда! Вярно или не, легендата разказва, че от онази страна на Витоша живеел един момък – с ясна хубост, юнашка сила и благо сърце – Пижо! Косата му – жълта коприна, очите – синя ранина, устата му – все засмяна, зъбите – морска пяна, плещите – два козунака, носещи леко кривака, а пък гърди му юнашки – два меха мощни ковашки... челик му сякаш ръцете – трошат подкови и двете, където му стъпят краката, дупки оставят в земята - юнак над всички юнаци, носили нявга калпаци! Ей такъв бил Пижо! Отсам и оттатък Витоша се носели легенди за неговата хубост и юначество, отсам и оттатък Витоша момите въздишали по него без даже да са го виждали – само по хорските приказки. Въздишала по него и Пенда. Въздишал по нея и Пижо. Ей тъй се влюбили без да са се виждали даже. Ама и то се случило - видели се! Всяка есен на софийското равно поле се правел панаир – всеки да покаже какъв му е дамазлъкът, да продаде, да купи, а после да се повесели от душа, защото - кой ли ще се откаже във един тъжен ден даже да иде на панаира, де без умора и спира пискаща въртележка се върти като смешка, гдето каручка полита сред възторг и възхита и стрелбището тряска, фойерверк гдето бляска и сиропи се леят, и латерните пеят, свирят луди тромбони, кукли черпят с бонбони... и нали, въобще, си прекарваш добре!?... Те на този панаир Пижо и Пенда най-сетне се видели. Че се били влюбили един в друг по хорските приказки само – били. Ама като се видели – ей на това му се вика любов от пръв поглед – все едно всичко наоколо спряло, розови листи се посипали от небето, гъдулки заплакали с нежна струна, а невидим тъпан сякаш удрял ведно с примрелите им сърца – дум-дум... дум-дум... Сърце в сърце.... очи в очи. Видели се Пижо и Пенда, ама и всички наоколо видели че се видели! И се спогледали родителите им.... и Пендиният баща рекъл уж само на Пендина майка: - Че то зимъс нашата мома май навърта 18 лазарника, а стопанке!? Да ми дойдат на онзи русия левент сватовниците, хич и няма да чакам други!.... Ама го рекъл тъй, че и Пижо, и Пенда, и пижовите родители, а че и всички наоколо го чули. Да ви разправяме ли как трепнали двамата млади. Как след панаира и ден, какъв ти ден – и миг не минавало да не мислят един за друг? А имало да се чака – зимата да мине, да се засее, да се ожъне, да се овършее, зимнина да се прави, лозя да се оберат, добитък да се зазими, Димитров ден да мине, та чак тогаз сватба да се прави! Че кое сърце младо толкоз може да чака? И ей на – още не грейнало първото мартенско слънчице, нашите и двамата се грабнали по снега нагоре по Витоша – единият отсам, другият оттам – любовта сякаш с въже ги дърпала. Толкоз напирали барем отдалече да се видят. Ама нали думат хората – любовта е сляпа – от бързане объркали пътеките, дето от деца ги знаели и на – чак под страшния Черни връх се озовали, под най-острата му и стръмна канара – единият отсам, другият от там – не могат да се видят, поне гласовете си чуват - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Измамно е мартенското слънце насред полето, а на връх планина да не говорим. Тъмен облак се спуснал над върха, посипала се суграшица, зъл вятър забрулил – ама къде на голата канара да се скриеш? Понечила Пенда надолу да тръгне – суграшицата като стъкло била покрила скала – аха да се хлъзне в бездната. - Пижо, помощ! – викнала тя! И Пижо разпасал аления си пояс и го метнал през зъбера, хванала се Пенда, та се задържала.... Ама гледа Пижо – трие се червеният пояс на острия като нож ръб – аха-аха да се скъса! Па викнал – - Пендо, сърце мое, поясът се къса, дръж се! И Пенда дръпнала бялата си шамия и я метнала през зъбера, хванал краят й Пижо и го стиснал заедно с края на пояса. Оттатък скалата Пенда стискала другите два края. А ветрилникът, сякаш ядосан, така задухал, такива вихри завихрил, че вдигнал двамата млади във въздуха и ги въртял, и ги въртял... червеният пояс и бялата шамия се усуквали и усуквали, ама не се късали – май по-здрави само ставали от туй, дето един в друг се били вплели. А и двамата млади не пускали – държали здраво краищата, въртели се с вихрушката и си подвиквали за кураж - Пендо, сърце мое! - Пижо, севдо моя! - Гургулице ненагледна! - Соколе ясен!.... Вихрушката си отишла както дошла – изведнъж. По пресуканото червено и бяло Пижо се прехвърлил при Пенда и стигнали някак до селото й без да пускат пояса и шамията. Веднага ли вдигнали сватба, после ли, легендата не казва. Казва само, че нямало човек из шоплука да не разказва тая история. Разправят даже, че самата баба Марта пратила злата вихрушка на Черни връх, пък после, трогната от любовта на младите, я спряла, спасила ги, та чак и фигурките им – белият Пижо и червената Пенда, свързани с пресукано бяло и червено, на мартеничка направила. Тъй ли било всичко с Пежо и Пенда – не знаем. Така е с всички легенди – или ще да е било, или не. Ама на – и до ден днешен наближи ли първият мартенски ден – мартеничките с Пижо и Пенда най се харесват, най се купуват и най се носят.

Сребърната риба

Ах, знаете ли, някога преди безброй лета, толкова отдавна, че чак не знам кога, някъде далече под синьото небе, някъде дълбоко в синьото море, живяла чудна риба със люспи от сребро. На всички морски твари тя правела добро. Обичали я кръглите желирани медузи и рибите-балони с напомпаните бузи, русалки и сирени със рибешки опашки, десетокраки раци с мустаците юнашки и морските звездици, и жабките скокливи, и китове грамадни, делфините игриви, ужасните акули и дребните хамсии, лавраци, сьомги, херинги, опулени скумрии, заспалият калкан, дошъл от Суринам и риба-папагал, родена в Сенегал, ята от морски котки и морските иглички... Бе, както вече казахме – обичали я всички! . А горе под небето си плавали спокойни изящни бели яхти със дълги мачти стройни, със въдици и мрежи безброй рибарски лодки, военни бързи кораби, гемии тежки, кротки и катери, и скутери, с туристи параходи, със ветрила издути старинни платноходи. В един прекрасен ден разчула се мълвата - вълшебна риба от сребро живее във водата! И ето че започнала голяма надпревара - кой рибата ще хване, сребро да натовари? Матроси, водолази, рибари и моряци, най-хитрите умници, последните глупаци излезли във морето със въдици и мрежи, изпълнени със алчност, кроежи и копнежи. Морето се напълнило със лодки, яхти, шхуни. Крещели диво всички като стада маймуни. И няма как да кажем след седмица ли, две ли, че там не сме били, не сме сами видели, един човек изкряскал: – Ей, вижте, той я хвана! И всичките се втурнали към лодката огряна от чудна, ясна, мека сребриста светлина. И всеки искал рибата да грабне във ръка. Опрели борд до борд, от алчност запленени напирали към чудото свирепи, озверени, пък онзи, що я хванал, от страх се разтреперил, на мачтата с една ръка едвам се покатерил, а с другата повдигнал в самото чак небе безценния си улов... И някой викнал “Не!” Но късно, късно... ето – над тъмната вода рибата заплувала и станала Луна. Изронените люспи по нейните следи се пръснали навсякъде и станали звезди... Виж - със сребро бродирана е всяка ясна нощ и таз легенда казва отде е тоз разкош. До днес тъгува горе Рибата-Луна по времената чудни в дълбоката вода. Но щом поиска тя да се слезе от небето съглежда от високо из всичките морета флотилиите кораби и лодки на човека, прорязващи бразди по лунната пътека със тралове, серкмета, таляни, аламани и всеки само чака среброто ѝ да хване. И тя горката гасне, линее, изтънява. Дори ликът ѝ бледен от скърби потъмнява и само отдалече с лъчи прозрачни гали вълните кротки, меки, във тъмното заспали. И тази нежна ласката в съня си доловили, на пръсти те се вдигат към нея с всички сили. Но в себе си понесли милиарди раци, риби, успяват да залеят едвам скалите криви. Остават там за малко, а после пак се връщат да си поплачат скришом във морската си къща Така като навито от някой бог махало, дали е Черно, Жълто, Червено или Бяло, люлее се във ритъм морето необятно – насам му викат прилив, а отлив на обратно.