песничка без думи

Тази приказка е написана специално за МАРГАРИТКА и ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ и в първото тяхно приказно аудио издание е прочетена от Христо Мутафчиев..................... Веднъж една Песничка си забрави думичките. Беше хубава песничка и всички я харесваха, но когато се опитваха да я запеят, само тананикаха: “На-на-на, на-на-на...” - Приятна мелодия – казваха хората – но друго щеше да е да знаем и думичките. Песничката тъгуваше, песничката страдаше, песничката място не можеше да си намери от неудобство, че е толкова разсеяна – имаше да помни само два куплета и припев, а пък на – забрави ги! И една сутрин тя се повдигна на пръсти, прекрачи от капака на пианото до перваза на прозореца и скочи в началото на деня да си търси думичките. По клоните на дърветата в захлас пееха птички. Песните им се преплитаха като невидимо въже от мелодии, а думите... уж се чуваше само чик-чирик, пи-пи-пиу и фиу-фит, но Песничката усещаше, че птичките пеят за розовия шал на слънцето, за перлите в тревата на зазоряване, за изумрудените лабиринти на листата и рошавата свобода на полета в теменуженото небе. Но колкото и да се стараеше, Песничката не успя да открие тук своите думички. Тя въздъхна горчиво, избърса очи с измачкано листче от нотна тетрадка и продължи нататък. Нататък имаше градинка, а в средата на градинката имаше фонтанче. Наричаха го Пеещото фонтанче, защото капките падаха отвисоко във водата и пееха “Пинг-пльонг-плинг!”. И в песента им се усещаха хиляди гейзерчета от чиста радост, ментовата прохлада на водните недра и закачливите отблясъци на банда слънчеви зайчета. Ах, и тук Песничката не намери своите думички. И минорно отмина. Привлече я шарена детска площадка. Там две момченца се люлееха на пощуряла люлка. Люлката се мяташе от ляво надясно и от дясно наляво, от долу до горе и от горе до долу. Децата крещяха с пълно гърло: “Па-пам-парам, тирим-ти-тим!” а люлката старателно скърцаше в такт. Още една песен без думи, каза си Песничката, но прекрасно усещаше, че те пеят за безгрижния летен ден по къси панталонки, за стипчиви зелени сливи в джобовете и за играта, сладка като захаросан бадем с шоколадова черупка! Ах, нашата Песничка чувстваше всичко това, но думичките ѝ, подредени в куплетчета и припев като войници на ритъма и хармонията, ги нямаше... Тя съвсем се натъжи и преглътна сълза, солена като последния фъстък от кесийката. После се врътна на петичката на рефрена си и се стрелна право нагоре в небето. Спря чак на последния етаж на един висооок-висок блок – по-висок от оглушалите от птичи песни дървета, по-висок от пóлета на детската люлка, по-висок от най-високия тон на нашата отчаяна Песничка. - Ето тук ще си поплача на спокойствие - помисли Песничката и кацна на терасата. Едва тогава забеляза, че на парапета се е опряло едно хубаво момиче. То гледаше издигащото се слънце, пиеше чай от голяма чаша и бързо драскаше нещо в един красив бележник. Песничката се промъкна зад гърба му и любопитно надникна. Моливът на момичето тичаше по бледожълтия лист: Слънцето нали е птица с розови крила? То е ласкава зеница, полет на пчела. Цвете огнено в косата на усмихнат ден, отражение в реката на листо от клен. Слънцето е златна песен на небесен хор от концерт чудесен в синия простор................................... - Хей, хей, хей! – възкликна Песничката – това са точно моите думички! А момичето се усмихна, без да я забелязва и започна да си тактува с молива: - На-на-на, на-на-на...